– Благодаря ти – прошепна тя; в тези две думи се съдържаше признанието, че му дължи живота си.
Той хвърли поглед към нея и кимна веднъж, после рязко се обърна да си върви. Отиде до ризата и обувките си, натрупани на купчина по-нагоре по брега. Анди последва мълчаливата му фигура, зашеметена.
– Това ли е всичко? – попита тя, гласът й се извиси невярващо накрая. – Няма да ми кажеш дори една дума? Просто ми спасяваш живота, кимваш и изчезваш, сякаш правиш това всеки вторник или нещо от този род?
Хектор не я погледна. Извръщайки лице, той нахлузи ризата си през главата и посегна надолу да вземе обувките си.
– Хей! – извика тя. Той не й обърна внимание. – Хей! – Изтича към него и го бутна колкото можеше по-силно.
– Какво? – попита той, раздразнен, докато се отдалечаваше с препъване от нея.
– Как така какво? – кресна му тя саркастично в отговор.
– Имам предвид, какво искаш от мен, Анди? Да си отида ли искаш, или да остана, или да падна мъртъв? Какво?
Очите му се вглеждаха търсещо в нейните. Подскачаха напред-назад, търсейки нещо вътре в нея. Анди сви рамене. Нямаше представа какво търси той. Той седна на пясъка с обувките си в ръка, сякаш се предава.
– Не мога да направя това с теб. Не и тази вечер – каза той тихо. – Току-що видях брат си да се опърля до смърт пред очите ми.
Спря и извърна поглед от нея, с рамене, надигащи се от дълбок дъх. Той го пое и задържа, преди да се превърне в сълзи. Анди коленичи на пясъка до него, докато той се бореше, чувствайки се ужасно. Едва се владееше, но въпреки това беше оставил всичките си други чувства настрана и беше рискувал живота си, за да спаси нейния. А после тя му се бе разкрещяла. Не беше най-елегантният й миг.
– Съжалявам, Хектор. – Анди докосна ръката му с връхчетата на пръстите си. Той се наведе мъничко по-близо.
– Най-лошата част е да не знам къде са отишли или как е той – довери й Хектор. – Мразя факта, че не мога да им помогна. Нали знаеш?
Тя знаеше. Хектор го биваше да спасява хората. Току-що беше видяла сама, че е от онези мъже, които по-скоро биха предпочели да се сражават с бог, отколкото да се чувстват безполезни. Да не е в състояние да направи нищо за него вероятно беше най-ужасното мъчение.
– Може ли Орион да ги намери в Подземния свят? О! Може би дори да те вземе със себе си? Да отидеш да ги вземеш – каза тя, опитвайки се да бъде от помощ.
– Орион не може да намери Хелън. Тя е тази, която намира него, когато се срещат в Подземния свят – отвърна Хектор, като поклати глава.
– Прекарали са заедно цялото това време там долу и нямат определено място за срещи?
– Времето и пространството не са като тук, а Търсачът в Дълбините е Хелън, не Орион. Той може да я потърси, но освен ако тя не знае, че той я търси, и не отиде при него, никога няма да се срещнат. – Хектор разхвърля с ръце малко пясък, като завъртя пръстите си из него в пристъп на безсилно раздразнение. – Хелън е тази, която държи контрола.
– Това го чувам доста често напоследък. – Анди погледна надолу към фигурите, които той правеше в пясъка, и се намръщи. – Значи всичко, което можем да направим, е да чакаме Хелън да се върне? Това е доста дразнещо.
– Точно затова имах нужда да поплувам. В семейството ми има някаква водна нимфа, и винаги съм се чувствал в океана като у дома си – той се усмихна и погледна надолу към пясъка. – Помага ми да се успокоя.
– На мен също. – Тя се загледа в профила му, питайки се как така вече имаха толкова много общи неща. Не си бяха разменили повече от няколко думи, но тя го разбираше идеално. – А да се разминеш на косъм от схватка с бог не е точно успокояващо. Съжалявам.
– Не, не казвай това.
Той вдигна поглед към нея и тя забрави как да диша. Той беше красив, спор нямаше. Но с красотата е лесно. Не това я разчувства. Това, което я разчувства, бе целият живот, който видя вътре в него. Той имаше такъв силен дух, че сякаш извираше от очите му и посягаше да я улови.
– Това, че се появи, беше най-хубавото, което ми се случи през целия ден – каза той, тотално съсипвайки момента.
Анди се сви.
– Да, добре. Благодаря – каза тя колебливо. – Но бих се впечатлила повече от тази реплика, ако не знаех какъв скапан ден си имал.
И двамата се засмяха.
– Тази реплика беше доста патетична, нали? – попита той със самоирония.
– И по-лоши неща съм чувала, но да. Беше доста зле. – Тя му се ухили и вдигна невярващо ръце. – Какво стана? Бях те заклеймила като абсолютен позьор.
– Какво мога да кажа? Не съм във форма – засмя се той и извърна поглед, обзет от свенливост. – Толкова не съм склонен да позирам в близост до теб.