– Хубаво – каза тя тихо, зарязвайки шегата. – Повече те харесвам така, във всеки случай.
Когато той я погледна с крайчеца на окото си и се усмихна, Анди разбра, че никога повече нямаше да го сбърка с друг. Нямаше значение на кого прилича. Хектор беше неповторим. Анди знаеше също и че независимо дали й харесва, или не, от този миг нататък никой друг мъж нямаше да е равен на него в ума й.
Мат проследи с поглед как Аполон остави Хектор и Анди на брега и разхлаби хватката си върху кинжала, благодарен, че нищо не се беше случило. Знаеше, че не би могъл да позволи на Аполон да нарани това момиче, но намесата му би породила цял куп проблеми. Мат още се опитваше да убеди себе си, че може да преживее няколко лоши предчувствия, стига по-голямото зло да бъде унищожено. Просто се радваше, че още не му се налага да се изправи пред тези предчувствия, и се надяваше боговете да не го поставят в положение, в което да е принуден да го стори.
Мат безмълвно започна да се прокрадва по брега. Макар и да беше тих, знаеше, че единствената причина, поради която Хектор не го беше чул, бе, че Анди го разсейваше.
Той и Андромаха се бяха събрали отново. От това, което Мат виждаше, между тях съществуваше същата любов като преди. Нежни, изпълнени с хумор другарски отношения, които можеха да издържат на всичко – дори война, глад и загубата на други любими хора. Тяхната любов беше една от причините, заради които Троя беше устояла на обсадата.
Мат им желаеше най-доброто и се надяваше, че този път нещата ще се развият различно. Наистина харесваше Хектор. Винаги го беше харесвал, въпреки дълбоките им политически различия. Хектор беше единственият, който наистина го разбираше.
Това е проблемът със стените, помисли си Мат. Мъжете от двете им страни понякога си приличат почти във всичко – с изключение на онова едничко дребно нещо, заради което са готови да се избият помежду си.
Изтичвайки нагоре по пясъчната ивица до фара на Грейт Пойнт, Мат успя смътно да различи шатрите от лагера на своята армия. Добре замаскирани дори през деня, за случайния наблюдател те не изглеждаха много по-различно от пясъчни дюни, но Мат можеше да ги види като това, което наистина бяха. Гнезда на мирмидонци.
– Господарю – каза Теламон, появявайки се безшумно до Мат.
Мат му се усмихна и топло стисна ръцете му за поздрав.
Беше изненадан, че се чувства толкова дълбоко свързан с военачалника. Нежни спомени се надигнаха в Мат, напомняйки му за връзката, която споделяха някога. Теламон се вгледа в лицето му.
– Изобщо не приличам на него, Теламон – подсмихна се Мат.
– Не външността е важното – отвърна Теламон искрено. – Убедеността ти е това, което има значение.
– Знам в какво вярвам. Щях да го вярвам, дори ако кинжалът никога не беше попаднал при мен. Сега осъзнавам това и знам какво трябва да направя – каза Мат печално и пусна стария си приятел.
Осъзна, че множество мъже излизат от дюните. Те се събраха около Мат като мислеща мъгла, настръхнала от стрели и мечове.
– Което е именно причината, заради която кинжалът те избра. – Теламон отстъпи назад и леко повиши глас, за да даде и на останалите трийсет и двама мирмидонци да разберат, че се бяха събрали отново. – Господарят никога не би натрапил насила убежденията си на друг. Затова отне толкова време. Той изчака, докато откри дух, подобен на неговия собствен.
Войниците, които сякаш се появиха от нищото, минаха пред Мат, всеки – обхождайки лицето му с търсещ поглед, както бе направил Теламон. Някои от лицата на войниците му имаха чудовищни мравешки черти, като например антени, лъскави напълно черни очи или червена като на рак кожа, която изглеждаше направена от черупка. Външно някои имаха вид почти на човеци, но Мат знаеше, че не са такива.
Мат ги разпозна един по един. Те сигурно също бяха доловили в него нещо познато, защото докато всеки от тях го оглеждаше, по лицата им се разливаха удовлетворени изражения.
– Познавам всички ви и забелязвам, че много от нас са изгубени по пътя – каза Мат с истинско вълнение.
Бяха го чакали толкова дълго и всеки един от тях бе дошъл, когато бяха призовани. Мат не можеше да бъде в мир със себе си, ако не бъдеше честен относно съмнението, което все още изпитваше:
– Съжалявам, братя. Не съм сигурен, че тази война е справедлива. Не целта ни е това, в което се съмнявам. Зная кое е правилно и знам, че трябва да го направя, независимо колко трудно е за мен. Но все още имам задръжки относно това редом до кого се бием.