— Както имаше и в Троя — каза Теламон с многозначителна полуусмивка, сякаш напомняше на Мат, че нищо не се е променило кой знае колко. — Не се биеш за владетел и не се биеш за отделна страна, господарю. Биеш се за правото на всеки човек да решава сам съдбата си. Както всеки един от нас реши за себе си, когато се заклехме върху острието.
— Заклехме се върху острието — прошепна множеството от мирмидонци.
– Един човек, един глас – подтикна ги Теламон.
– Един човек, един глас – напевно повториха мирмидонците.
Мат изчака хорът от верни последователи да утихне преди да продължи. В единомислието им имаше нещо, което го смущаваше, най-вече понеже това, което повтаряха в един глас, бе основата на индивидуалната мисъл и перлата на гръцката философия.
Идеята за „един човек, един глас“ беше началото на демокрацията. Мат вярваше, че всички същества, бедни или богати, богове или простосмъртни, трябва да се възприемат еднакво. Слабите имаха точно толкова право да решават сами, колкото и силните. Това убеждение беше нещо, за което бе готов да умре, за да го защити. Знаеше също и че когато един индивид се сдобие с твърде много власт, лишените от власт страдат и обикновено умират. Не би могъл да живее в мир със себе си, ако позволеше това да се случи. Не и когато можеше да го спре. Но не искаше да допуска същите грешки, както в Троя.
– Бог Хермес ми съобщи, че няколко Потомци желаят да се присъединят към нашата кауза срещу Тиранина, но им нямам доверие. Това, което искам всеки от вас да обмисли, е следното: да действаме ли сами? – Мат отстъпи назад и повиши тон, за да посвети всички войници в това решение: – Какво ще кажете? Трябва ли да накараме Хермес да уреди всички да се срещнем с Потомците? Или можем да направим това, без да сключваме съюзи с хора и с богове, които не са много по-добри от злото, с което се борим?
– Ние се борим и загиваме за една цел, господарю – каза Теламон. Думата господарю премина сред мъжете в шепот на съгласие, отново смущавайки Мат. – Сами или със съюзници, няма значение. Когато се бориш, тези, които се стремят към същата цел като теб, ще ти припишат заслугата за победите ти, независимо дали искаш, или не. Само едно нещо наистина има значение.
Мат кимна, взел решение, въпреки цената, която знаеше, че ще трябва да плати:
– Тиранинът трябва да умре.
Хелън лежеше в тревата, загледана в Лукас, докато той спеше. В първите си мигове този нов свят, който бе създала, не беше нищо друго, освен мека трева под нея, слънце в синьото небе над нея и Лукас до нея. После светът се разрасна, защото той страдаше.
Със силата на волята си тя призова слънчевата светлина да отнеме болката му, въздухът – да изцели раните му, а земята – да го нахрани, за да няма нужда от храна или вода. След секунди Лукас бе отново здрав и съвършен. Очите му се отвориха с потрепване на мигли и се приковаха в нейните, и целият свят на Хелън беше в него.
– Здрасти – каза той; по лицето му се разля усмивка.
– Здрасти – отвърна тя, усмихвайки му се в отговор.
– Мъртъв ли съм?
– Ни най-малко.
– О, хубаво. – Той погледна нагоре към ясното, празно небе.
Хелън още не беше успяла да сложи в него никакви облаци.
Облаците изникнаха изведнъж, когато си помисли за тях, замъглявайки жълтото слънце съвършено, така че Лукас да не бъде заслепен от него.
– Сигурна ли си, че не съм мъртъв? Защото се чувствам някак мъртъв – каза той със съмнение.
Хелън се засмя и положи длан на гърдите му. За миг равномерното пулсиране на сърцето му беше единственият звук в нейния свят.
– Не ми се струваш мъртъв.
– Това е всичко, което има значение — каза той и обърна глава да я погледне. Тревога затъмни очите му. – Знам, че не е възможно. Какво направи, Хелън?
– Създадох ти свят.
Лукас се надигна, седна и се огледа наоколо, и внезапно тя изпита стеснение, сякаш той гледа недовършена картина, а тя още седи пред статива си. Със силата на волята си Хелън призова тревата да израсне и да се превърне в поле. Сложи цветя в тревата, пчели в цветята и изпълни въздуха с уханието и звуците на пролетта. Той проследи как светът расте като килим, разстилащ се във всички посоки, и погледна обратно към Хелън. Сведе глава и я поклати.
– Връзва се. Ако някой би бил достатъчно надарен, за да създаде цял нов свят, това ще си ти, нали?
– Не съм единствената за всички времена – призна тя, като седна до Лукас и го погледна сериозно. – Хадес го е правил. Зевс също. Морфей го е правил. И... правила го е и Атланта.
– Атланта. Говориш за Атлантида? – попита той, намръщен замислено. Хелън кимна. Лукас се обърна към нея, убийствено сериозен. – Хелън, знаеш ли къде е Атлантида?