Хелън преглътна и кимна. Също като с отлепването на лейкопласт, сметна, че ще е най-добре, ако просто приключи бързо.
– Няма я вече. Не знам всички подробности, но Хадес ми каза, че потънала завинаги, когато Атланта изгубила някаква схватка. – Хелън забеляза как лицето на Лукас посърна, сякаш нещо го заболя. – Съжалявам, Лукас. Няма Атлантида.
– Не. Но го има това място тук – каза той, ободрявайки се. Хелън го погледна, озадачена.
– Да, но това, че няма Атлантида, значи, че няма безсмъртие. Всички тези години, през които Династиите се избиват помежду си, за да се доберат до Атлантида и да станат безсмъртни... всичко е само една вълшебна приказка.
– Бих се обзаложил на всичко, че твоят свят е по-хубав, отколкото Атлантида някога е била. И се обзалагам, че ако Атланта е можела да прави хората безсмъртни, ти също можеш.
– Е, благодаря, но всичко, което съм създала дотук, е поляна с цветя. А не вечен живот.
Той се загледа в нея за няколко мига. Хелън познаваше този поглед. Отправяше й го, когато се опитваше да измисли най-добрия начин да й обясни нещо сложно.
– Просто изплюй камъчето – изпъшка тя, ухилвайки се на неизбежния урок, който той се готвеше да й предаде.
– Просто си мисля за начина, по който действа твоят свят. Всичко, което искаш да се случи, се случва – независимо колко откачено е, нали? Но въпреки това има правила – каза Лукас, като говореше и мислеше едновременно. – Нека го кажа така. Ти изцели тялото ми. А знам, че бях почти мъртъв.
– Да, но...
– Когато се върнем в другия свят. Ах, Земята – каза той, правейки гримаса при мисълта колко странно беше да каже това. – Предполагам, че раните ми няма да се появят пак, нали?
– Разбира се, че не. Излекуван си.
– Значи си променила тялото ми. Каквото си направила с тялото ми тук, то ще се пренесе и нататък, когато се върнем на Земята. Това е едно от правилата. – Лукас изчака Хелън да кимне, което тя направи бавно, все още опитвайки се да проследи мислите му. – Тогава какво пречи да ме направиш безсмъртен тук и да си остана такъв, завинаги, независимо в какъв свят ще отидем?
Хелън се втренчи в него:
– Как го правиш? Как разбираш всичко толкова бързо?
– Ти може и да си всемогъща, но нищо не може да победи обикновената проста логика. – Той й се усмихна: – Прав ли съм? Можеш да направиш безсмъртен всекиго, като го доведеш тук и си го пожелаеш?
Тя кимна безмълвно, мислейки си как я нараняваха в царството на Хадес и когато се събуждаше в леглото си на Земята, още бе ранена. Знаеше от опит, че ако нещо се случеше на тялото в един свят, то продължаваше във всички останали. Същото важеше за безсмъртието. Хелън знаеше по подразбиране, че това е вярно, също както знаеше, че краката й са си на мястото, дори когато не мислеше за тях. Можеше да направи себе си и Лукас безсмъртни само като си го помислеше тук, в своя свят.
Само едно желание, намислено в този свят, докато си седеше в тревата, и тя и Лукас можеха да живеят заедно, вечно млади и здрави.
– Недей – каза Лукас с неподвижно лице. Знаеше какво обмисля Хелън. – Трябва наистина да обмислим това, преди да продължим и да направим нещо трайно.
Хелън си помисли как беше изглеждал Лукас, когато го доведе в своя свят само преди мигове – овъглената му кожа, костите, показващи се открити и зачервени на най-лошо засегнатите места. Знаеше, че е издръжлива и жилава, но знаеше също и че има някои неща, с които може да се справи, и други, с които не може. Да изгуби Лукас, не беше нещо, с което можеше да се справи. Нито сега, нито когато и да било.
– Разбира се. Ще говорим за това по-късно. – Тя му се усмихна ведро.
– Хелън – поде той; очите му се разтвориха широко към нея, предупреждавайки я.
Тя се изправи преди Лукас да има шанс да й изнесе лекция и го издърпа на крака.
– Хайде, умнико. Искам да отида в Париж. Или Рим. Или Стокхолм.
Той не разбра какво искаше да каже тя, докато в периферията на покритата с трева и диви цветя поляна не се появиха очертанията на град на фона на небето. Нямаше неприятен преход, никакви купчини боклук или грозно построени депа за обществен транспорт, само цветя, а после – паваж. Блестящ град, съвършен и издържан, изникна от природния свят точно до него, като кралство в стъклена топка със снежинки.
Стъпиха на паважа и градът и целият му шум, суматоха и живот ги заобиколиха. Уханията на кафени зърна и печащ се хляб изпълниха въздуха и носовете им ги отведоха до оживено, претъпкано кафене, на половин пресечка по-надолу.