– Сякаш Ню Йорк, Виена и Рейкявик са създали свой общ град с Шотландия – изрече Лукас с благоговение.
Той вдигна поглед към сградите, някои – древни и подобни на замъци, а други – блестящи и нови. Точно пред високите постройки едно съвършено неопитомено място с гори, езера и планини очакваше да бъде обходено, преплувано и прелетяно.
Лукас тръсна глава, за да я проясни.
– Това е Всеград.
– Да – засмя се Хелън меко. – Всеки град, в който никога не съм била.
– Веднъж ти обещах, че ще пътуваме – каза той с тъжно лице. – Съжалявам, Хелън. Щеше да ни отнеме само няколко мига и можехме да отлетим заедно навсякъде. Но аз така и не те заведох.
– Други неща ни бяха в ума – каза тя и взе ръката му. – Не построих това, за да те засрамя. Построих го, за да го споделя с теб.
Лукас повдигна лице към небето, попивайки преплетените пластове от миризми и гласове.
– Е, направила си всичко както трябва – с изключение на едно. – Лукас преглътна тежко и се усмихна, хвърляйки поглед към нея. – Много по-чисто е от всеки град, в който съм бил.
– Какво мога да кажа – аз съм от Нантъкет – Хелън сви рамене. – Ние не цапаме.
– Да, забелязах. Дори мръсотията там е чиста. – Лукас се засмя и извърна цялото си тяло към нейното.
Само за миг Хелън имаше чувството, че той ще я целуне и навсякъде във Всеград слънцето заблестя малко по-ярко. Но той не я целуна. В последната секунда се отдръпна и смени темата.
– Догадки, извлечени от контекста. Знам, че искаш нещо за ядене, защото направи така, че да се появим точно до кафене – каза той, с дълбок, плътен глас. Извърна се и стисна ръката й, сякаш се опитваше да изтръгне и двамата от някакъв сън. – Хайде. Да видим какво си сложила в менюто.
– Чакай, защо? – свенливо попита тя.
– Този свят е отражение на желанията ти. – Той въведе Хелън в оживеното и шумно кафене, преди да е успяла дискретно да премахне нещо. Хвърли поглед наляво и надясно към масите от ковано желязо с керамични плотове, всевъзможни отделни керамични съдове и оголените подпокривни греди над главите им, и се усмихна. – Това е подсъзнанието ти. Искам да узная какво искаш наистина.
Твърде закъсняла да го спре, Хелън последва Лукас, когато той влезе в подсъзнателните й мисли. По стените имаше картини – чудати изображения, които никога нямаше да са на една и съща стена в някой музей.
Ансел Адамс4 и Тулуз-Лотрек някак съжителстваха в съвършена хармония в малкия свят на Хелън. Момичета, танцуващи кан-кан, излагаха на показ краката си редом до величествени пинии, затрупани дълбоко в бялата чистота на зимата.
Това беше всичко, което Хелън обичаше в изкуството, и всичко, което обичаше в човешката природа. Тя погледна към друга стена и видя картина на Ван Гог с живи, почти жестоко изглеждащи цветове да виси само на сантиметри от един успокояващо изглеждащ и спретнат Мондриан5.
Хелън знаеше, че Лукас вижда всеки нюанс, всеки диалог между произведенията на изкуството. Едното изображение допълваше другото, докато Хелън отново и отново „сновеше“ из подсъзнанието си, за да открие кое е по-привлекателно – способността на човечеството да бъде рационално и целомъдрено или нуждата му да бъде непокорно и секси.
Лукас влезе право в недовършения мислен спор на Хелън и видя всичко, което бе скрито в нея – гола кожа, току-що излязла от гореща вана, и посипани със сняг брези. Хелън се почувства гола и открита пред него, така че той можеше да я гледа на воля. Беше толкова смущаващо, че тя изстена.
Тя дръпна Лукас в миниатюрно сепаре в ъгъла до прозореца и вдигна менюто си като барикада. Опита се да го прочете, но то беше празно. Точно като ума й.
– Хелън? – каза Лукас тихо, дръпвайки менюто надолу. – Не е нужно да криеш нищо от мен. Знаеш това, нали?
– Р-разбира се – заекна тя, треперейки.
– Не се страхувам от нищо вътре в теб – упорито каза той. – Добро. Лошо. Злокобно. Познавам тъмнината. И никога не бих те съдил, че и ти имаш мъничко от това.
– О. – Хелън се огледа из стаята. Стряскащата картина на Гоя „Сатурн поглъща сина си“ привлече погледа й и го задържа. – А ако не е чак толкова мъничко?
Лукас се засмя. Дръпна менюто от нея, хвърли го на пода и улови двете й ръце.
– Не ти ли казах, че те обичам?
– Да.
– Имам предвид, цялата. Дори странните части.
– Напомни ми да изгоря това място до основи, щом си тръгнем – каза тя; обожаваше го.
– Дума да не става. – Той огледа посетителите. Изглеждаше, сякаш хора от всякаква раса, възраст и период се мотаеха заедно. Индианци с украсени с пера диадеми бъбреха дружелюбно с пирати. Момичета с дълги бретони като през осемдесетте години на XXв. флиртуваха с мъже, излезли направо от Елизабетинска Англия. – В главата ти ми харесва. Странно е, но ми допада.