Хелън се огледа наоколо и всичко й се стори логично. Колко фантастично щеше да бъде да можеш да отидеш в някое кафене и да подхванеш разговор с някой от друго време и място? Беше нещо, което винаги си бе представяла, че прави, а сега изглеждаше, сякаш вече не бе нужно да си го представя. Можеше да бъде част от него.
Никой от тях не беше гладен или жаден, бяха там само за да опитат някоя вкуснотия и да се наслаждават взаимно на компанията си. Навън беше мразовито, но по приятен начин и когато Хелън“ погледна към облеклото им, и двамата бяха облечени идеално за есенен ден. Не се беше сетила да ги облече, но определено носеха нови дрехи.
– Хайде – той се изправи и облече току-що създаденото си палто. – Искам да се поразходя преди да завали сняг.
Излязоха от кафенето и тръгнаха бавно надолу по калдъръмената улица, покрай магазини и сгради, които гъмжаха от хора, отдали се на живота си. Хелън нямаше представа откъде идваха всички тези хора. Предположи, че ги е създала или си ги е спомнила. Какъвто и да беше случаят, тя знаеше, че са основани на реалността и това й действаше успокояващо. Щеше да е странно да се скита из пуст град или, по-лошо, из град, пълен с роботи, подобни на манекени.
Слънцето залязваше и Хелън подуши сняг във въздуха, точно както бе предсказал Лукас. Прозорците грейнаха с топли светлини, когато хората включиха лампите си или запалиха свещи. Лукас бе сложил ръка на рамото й, докато се разхождаха бавно по улицата.
– Няма бедни хора. Нито бездомни – рече той изведнъж.
– Не – отвърна Хелън. – Тук всички имат каквото им е нужно.
– Но как може някой да е благодарен за това, което има, ако не знае какво е да няма онова, от което се нуждае?
Хелън поклати глава и сведе поглед:
– Винаги съм си мислила, че това е най-неубедителният довод – че ни е нужно някои хора да бъдат бедни, за да напомнят на нас, останалите, да бъдем признателни. Всичко, което това всъщност означава, е, че някой трябва да понася бедност и нищета, за да могат другите хора да чувстват, че са по-добре. Какъв егоистичен начин да гледаш на света.
Лукас се подсмихна и я притисна към гърдите си:
– Съгласен съм. Но трябва да признаеш, че е типично за човешката природа да цениш нещо истински само ако си работил за него или ако знаеш, че може да го загубиш. Как смяташ да накараш обитателите на твоя малък рай да се чувстват удовлетворени, ако получават лесно всичко?
– Ах, старият проблем „раят е скучен“, а? Не и в тази вселена. – Хелън вдигна поглед към Лукас и те се усмихнаха един на друг. – Ще измислим нещо. Имаме много време.
– Чакай – той присви очи към нея. – Какво искаш да кажеш с това: „имаме много време“?
– Само това, че сме млади – отвърна Хелън уклончиво.
Преди Лукас да продължи да задава въпроси, Хелън си представи карнавал и той се появи пред тях. Ярки, многоцветни светлини проблясваха на вечерната светлина, а около тях се носеше весела музика. Мирис на кафява захар подслаждаше въздуха и навсякъде можеха да подушат как се пече на скара нещо сочно и пикантно.
– Удивително – прошепна Лукас. – Тя получава всичко, което поиска.
Хелън го дръпна за ръката, като се ухили дяволито:
– А това, което искам точно сега, е да се повозя на въртележката.
Мат чу как Теламон вдига тревога. Никой човек или Потомък не би могъл да различи скърцащите звуци, които мирмидонците издаваха, от естествените звуци на брега, но Мат с лекота можеше да определи разликата между гласовете на насекомите и тези на войниците си.
Излезе от палатката, за да проследи как група Потомци се задава по брега. Беше познавал повечето от тях още от Троя и не бе харесвал по-голямата част от тях. Одисей беше единственият, достоен за уважение.
– Значи е вярно — каза едър, рус мъж. Мат го познаваше като Менелай. – Воинът най-сетне се е присъединил към битката.
– Тантал, главата на Тива — прошепна Теламон в ухото на Мат.
– Когато Хермес ми каза, че мирмидонците трупат войски на брега, разбрах, че и последното парче от пъзела е било намерено и идвате да се биете — продължи Теламон, въпреки че Мат не беше поискал това от него. Последва неловко мълчание, докато Мат се взираше в Тантал, все още изпитвайки неохота да сключи съюз с този човек, макар да знаеше, че е неизбежно. Мирмидонците бяха гласували за това.
– Ти нае един от моите войници. Автомедонт. Някога той беше един от най-близките ми приятели – каза Мат с безизразно лице. – Преди да изгуби пътя.