– Не бих искала. Особено не и на първата ни истинска среща.
Лукас се засмя тихо:
– Мислех си същото, когато бяхме в кафенето. Пихме кафе заедно веднъж преди училище, но никога не сме излизали наистина на среща, нали?
– Така и нямахме шанс. Светът вечно беше на косъм да свърши или някой от нас гореше, или нещо също толкова дразнещо. – Той се подсмихна. Тя вдигна поглед към него и се опита да не се изчервява. – Знаеш ли, тук можем да правим каквото си поискаме. Мога да се погрижа да няма последствия.
Тя почувства как дишането му се учестява и видя как очите му заблестяват не само от студа.
– Помниш ли, преди месеци ме посъветва как да постъпвам, когато вземам трудни решения? – попита той.
– Реши с какво очевидно не можеш да се справиш и направи обратното – каза тя, изненадана, че той повдига този въпрос, когато не твърде отдавна самата тя си беше мислила кажи-речи същото.
– Точно затова няма да те целуна. – Той вдигна ръка, докосна лицето й и бързо я свали. – В крайна сметка ще трябва да се върнем и ще те загубя отново. Съвсем сигурен съм, че не мога да се справя с това.
Нито пък Хелън, която започваше да обмисля други варианти. Като например преди всичко да измисли начин Афродита да свали проклятието, което поставяше условие Хелън да има дъщеря. Може би вместо да приеме ситуацията – която беше нелепо нечестна, – тя трябваше поне да се опита да я поправи.
– Уморих се да се въртя в кръг – въздъхна Хелън.
Въртележката спря. Тя се изправи и скочи долу; карнавалните светлини изгасваха малко по малко около нея, докато се отдалечаваше от панаирните площи. Тя пусна вълшебната си пръчица и заваля сняг. Милиарди мънички замъглени звезди сякаш паднаха през нощното небе като неповторими малки кристали. Изглеждаше сякаш във въздуха около тях се завъртя вихър от блещукащи късчета замръзнали звезди.
– Хелън – поде Лукас, като я последва. Тя го чу как се напряга за още един от легендарните им спорове.
– Не съм ти сърдита, задето не искаш да ме целунеш – каза тя, като се обърна и го спря. – Наясно съм защо не ме целуваш. Аз също не мога да мина отново през всичко това.
– Е, какво става? – попита той търпеливо.
– Втръсна ми да вярвам, че съществуват тези призрачни всемогъщи божества, по-велики от мен, които ме възпират от това, което искам. Защото това е лъжа. Аз съм точно толкова силна, колкото което и да е от съществата, които искат да ме възпрат. И знам, че мога да ги победя.
– Хелън? – започна предпазливо Лукас. – Нали няма да хукнеш и да почнеш да си търсиш схватки с боговете или нещо такова?
– Е, не – тя пристъпи несигурно от крак на крак. – Мислех си, че като за начало ще задам няколко въпроса и ще подхвана нещата оттам.
– Хубаво – рече Лукас, облекчен. Посегна и взе ръката й; очите му се присвиха решително. — А ако говоренето не свърши работа, ще ги заровим.
Хелън забеляза как по лицето му премина тъмна сянка.
– За това ще мислим по-късно – каза тя, повеждайки го към една пътека, която се губеше с криволичене в гората. – Още не съм готова срещата ни да свърши.
3 Цитатът е от стихосбирката „Слънце на безсънните“, прев. Евгения Панчева. – Б. пр.
4 Ансел Ийстън Адамс (1902–1984) – американски фотограф и природозащитни^ най-известен с черно-белите си снимки на американския Запад и специално на Националния парк „Йосемити“. – Б. пр.
5 Питер Корнелис (Пийт) Мондриан е холандски художник, който едновременно с Василий Кандински и Казимир Малевич поставя началото на абстракционизма. – Б. пр.
11
Около половин час след като Тантал, Дедал и Палас напуснаха лагера му, Мат отново чу сигнала за тревога. Отвън се чу суматоха, шум от борба и мигове по-късно Теламон беше на входа на палатката със съобщение.
– Една Потомка беше открита да се промъква по брега, и заловена – съобщи му Теламон. – Щях да я пратя обратно при нейната Династия, само че... това е тя, господарю.
– Всичко е наред – Мат кимна с глава. – Доведи я вътре.
Ариадна бе въведена в палатката; двама мирмидонци я държаха от двете страни. Косата й беше разчорлена, а лицето – зачервено от напрежение. Очевидно се бе съпротивлявала, но не бе в състояние да се мери дори само с един от войниците на Мат, камо ли пък с цял отряд.
– Пуснете я и ни оставете. – Стражите се подчиниха безмълвно. Той се обърна към Ариадна: – Как ни откри?
– Последвах баща си. Държеше се странно тази вечер – прошепна тя. Ариадна застана възможно най-далече от него и разтри ръцете си, там, където я бяха държали стражите.