— Нараниха ли те? – попита той тихо. Тя пренебрегна въпроса му.
— Как може да си той! Ти не си Потомък.
– И Ахил не е бил.
Тя отпусна лице в дланите си и разтърка очи:
— Не – каза тя, повдигайки внезапно глава. – Не, не вярвам на нищо от това. Не мога.
Тя побягна към изхода, но Мат се движеше по-бързо, отколкото тя някога би могла, и стигна там преди нея. Хвана я за китката, за да й попречи да си тръгне. Тя се втренчи в него шокирано.
– Повярвай го. – Чувстваше кожата й мека и топла в ръката си. Пусна я и се извърна. Знаеше, че така е по-добре, макар да не го чувстваше така. – Върви си вкъщи. Моите войници няма да те спрат.
Тя не си тръгна.
Мат я чу да прекосява разстоянието до него и се обърна, вече клатейки глава:
– Недей.
Въпреки това тя го целуна. Той знаеше, че от него се очаква да спре това. Тя може и да знаеше историята дума по дума, но в действителност не помнеше завършека така, както той. Той точно се готвеше да се отдръпне и да я изпрати у дома при братята й, когато тя притисна палец към онази вдлъбнатина с форма на подкова под адамовата му ябълка, докато го целуваше. Точно както правеше някога преди стотици животи.
Докато я вдигаше и я носеше към леглото си, Мат се удиви колко простичък жест беше това. Наистина – глупав навик, който тя имаше – да докосва гърлото му с палец. Но щом тя направеше това, Мат вече не го беше грижа кого трябва да убие.
– Попей ми – примоли се Хелън. Повдигна глава от гърдите на Лукас и го погледна настойчиво.
– Точно сега? Без акомпанимент? – Лукас, легнал по гръб, погледна нагоре към тавана на малката им колиба в гората и леко се изчерви.
– Да, моля те? Наистина искам да послушам музика, но да е нещо от теб, а не родено от въображението ми.
Тя се изтърколи от него. Камъните пред огнището бяха приятни и топли под одеялото им въпреки снежната буря, която бушуваше пред колибата. Хелън грабна чашата си с чай от горещите каменни плочи пред огъня и я предложи на Лукас.
– За гърлото ти, ако е прегракнало и се опасяваш, че ще пееш лошо – тя се ухили предизвикателно.
– Гърлото ми си е добре – той я побутна закачливо с крак. Внезапно се надигна и седна. – Ще ти попея. Но съм много по-добър китарист, отколкото певец.
– Наистина? – Хелън взе ръцете му и ги повдигна, като ги оглеждаше. Бяха загрубели, като на боец, но въпреки това чувствителни, като на художник. Точно както всичко друго у него, ръцете му бяха съвършената смесица от противоположности. Тя прокара пръст по мазолите върху възглавничките на пръстите му, забелязвайки ги за първи път. – Защо не си ми свирил никога преди?
– Защо не съм те извеждал на среща никога преди? – попита той с горчиво-сладка усмивка. – Има много неща, които съм мислил да направя с теб, но не съм.
Хелън се наклони по-близо до него. Само да диша въздуха му или да чувства телесната му топлина... каквото и да е, за да поеме още мъничко от него, без наистина да го целуне и да наруши крехкото разбирателство, до което бяха стигнали.
– Как се научи? – попита тихо, малко засрамена, че не знае това.
– Татко ме научи. – Лукас направи пауза, със спокойно, но тъжно изражение. – Научи ме на класическа испанска китара, защото живяхме в Испания толкова дълго, и на американското дърпане на струните с пръсти. Всъщност не съм свирил изобщо, откакто напуснахме Кадис. — По лицето му отново се прокрадна онова леко тъжно изражение. – По-добър е от мен... но все пак съм доста добър.
Вече от дълго време Хелън приемаше за даденост, че тя и Лукас са толкова близки, колкото е кожата до костите, че у него нямаше нищо, което тя да не познава. Но ето я сега, научаваща нещо ново и важно за същността му. Баща му не го беше научил само да размахва меч. Хелън можеше да си представи часовете, които двамата бяха прекарали заедно, обсъждайки изкуството, което обичаха толкова много и на което имаха толкова малък шанс да се наслаждават.
– Сигурна съм. – Хелън отчаяно искаше да го чуе как свири сега. Със силата на въображението си му призова китара – най-хубавата китара, която можа да измисли. – Тази ще свърши ли работа?
Лукас взе инструмента и го завъртя в ръцете си, като се мръщеше.
– Става. – Засмя се на нараненото изражение, с което го погледна Хелън. – Шегувам се! Прекрасна е.
Тя го плесна по бедрото.
– Посвири ми!
Лукас взе в ръце китарата, подготвяйки се да засвири, и спря.
– Знаеш ли какво не спирам да се чудя?
– Какво? – попита Хелън с престорено раздразнен тон, сякаш мислеше, че той се бави нарочно.