– Никога – зарече се Афродита. – По-скоро предпочитам да видя град, изгорен до основи, отколкото да те загубя. – Другата Хелън се опита да спори, но Афродита я накара да замълчи и се изправи, гушвайки я като бебе.
Богинята на любовта се обърна с лице към тълпата, гледайки гневно хората. Очите и устата й засияха, докато проклинаше всички с гръмовен глас:
– Изоставям това място. Никой мъж няма да изпитва желание и никоя жена няма да роди плод. Всички ще умрете необичани и бездетни.
Хелън чу молбите на тълпата под себе си, когато почувства как се издига във въздуха заедно с богинята. Бяха предпазливи, отначало объркани. Скоро молбите се превърнаха във вопли, когато хората в тълпата проумяха колко мрачно бе станало тяхното бъдеще с няколко думи от една разгневена богиня. Афродита литна над водата с обичната си сестра в обятията си, изоставяйки прокълнатото място.
Далече нататък на хоризонта се виждаше мачтата на голям кораб – троянски кораб, спомни си Хелън. Богинята полетя право към него, носейки двете Елени със себе си.
Мат се загледа към тъмния хоризонт. Вятърът откъм водата беше студен, а небето беше толкова пълно със звезди, че приличаше на град, полюшващ се надолу с главата във въздуха. Току-що беше оцелял след двата най-дълги дни в живота си, но не беше уморен. Не физически, във всеки случай. Мускулите не го боляха, а краката му не се влачеха. Всъщност никога не се бе чувствал по-добре.
Погледна надолу към древния кинжал в ръката си. Беше направен от бронз и макар да бе умопомрачително стар, още бе остър като бръснач и съвършено балансиран от основата до дръжката. Мат сложи скъпоценната вещ на дланта си я загледа как се отпуска в мускулите на ръката му, сякаш едното бе създадено за другото. Но кое за кое, помисли си той горчиво.
Кръвта на Зак беше отмита от ръбовете, но на Мат още му се струваше, че може да я види. Някой, когото беше познавал цял живот, бе умрял с този кинжал, забит в сърцето му, преди да го завещае на Мат. Но някога, много отдавна кинжалът бе принадлежал на друг, много по-славен господар.
Гърците вярваха, че душата на един герой е в доспехите му. „Илиада“ и „Одисея“ разказваха за воини, сражавали се до смърт заради доспехи. Някои дори си бяха навлекли позор, за да сложат ръка върху мечовете и ризниците на най-великите герои, за да поемат душите и уменията им. Великият Аякс, един от най-почитаните бойци по време на Троянската война, бе изпаднал в пристъп на буйство, за да завладее доспехите на Хектор. Когато се съвзел от лудостта, Аякс бил толкова ужасен от начина, по който опетнил доброто си име, че се нанизал на собствения си меч. Мат винаги се беше чудил на тази част в „Илиада“. Никога не би се сражавал заради доспехи, дори и ако това означаваше, че може да стане най-великият воин, когото светът е познавал. Не се интересуваше от слава.
Захвърли кинжала колкото можеше по-надалече в буйната вода. Оръжието летя от единия до другия край много време. Загледа го как се отдалечава от него невъзможно надалече и бързо. Много по-късно Мат чу слабия плясък, когато кинжалът падна във водата, въпреки рева на прибоя.
Беше извън границите на човешките възможности да хвърлиш нещо толкова надалече и двойно по-невъзможно – да го чуеш как пада с плясък. Мат винаги бе разчитал на логиката, за да решава проблемите си, а логиката му казваше нещо толкова невероятно, че вече не вършеше работа.
Тайно си бе пожелавал това. Но не така. Не и ако това бе ролята, която му бе определено да изиграе. Мат дори не разбираше... Защо той? Беше се научил да се бие, защото искаше да помогне на приятелите си, не защото искаше да нарани някого. Винаги беше искал само да защитава хората, които не можеха да се защитят сами. Не беше убиец. Изобщо не приличаше на първия притежател на кинжала.
Една вълна се разби в краката му, оставяйки след себе си на пясъка нещо ярко и проблясващо. Не му се налагаше да го вдига, за да разбере какво е. На три пъти бе мятал кинжала в океана и на три пъти той се бе връщал при него невъзможно бързо.
Сега Богините на Съдбата бяха приковали очи в него и Мат нямаше къде да се скрие.
Корабът имаше квадратни, бели платна. Над тях плющеше на вятъра върху най-високата мачта червен триъгълен флаг с изобразено върху него златно слънце. Безкрайни редици весла се подаваха от стените на кораба. Дори от въздуха Хелън можеше да чуе ритмичните глухи удари на литавра, отмерващи ритъма на гребците.
Водата не беше с мрачния тъмносин цвят на Атлантика, а бистра, зашеметяващо синя – същото сапфиреносиньо като очите на Лукас. Лазурносиньо, помисли си Хелън. Все още в съзнание, другата Хелън изстена в обятията на Афродита, когато богинята я отнесе на палубата на кораба.