– Не много. Хадес, Морфей, Зевс и Фуриите си имат собствени земи. Други Потомци в историята са притежавали таланта, но мога да си спомня само двама.
– Да си спомниш? Как можеш да помниш другите Създатели на светове, ако са живели отдавна? – попита Орион.
– Ами нали знаеш как докоснах няколко капки вода от онази река? – Хелън му се усмихна и Орион кимна, усмихвайки се заедно с нея при споменаването на приключението им на Хелоуин. Поне Орион още беше на нейна страна. – Когато си върнах паметта, получих не само спомените си. Получих и спомените на други жени. Един от тях беше на Елена от Троя.
Хектор промърмори цветиста ругатня.
– Животът й е бил гаден, между другото. – Хелън погледна Кастор. – Ти беше Приам, царят на Троя. Брат ти Тантал... той определено беше Менелай. А ти беше Агамемнон – каза тя на Палас.
Хектор и Орион се спогледаха и се разсмяха.
– Ти беше великият Хектор, а ти беше Еней, неговият пръв приятел и военачалник – Хелън сви рамене и ги погледна. – Но вие вече знаехте това.
– Да, може да се каже, че знаехме – призна Орион и се ухили.
– Чакайте – Клеър вдигна ръка. – Не беше ли именно Елена от Троя тази, която предала града, който я закрилял, и оставила гърците да избият приятелите и близките й?
Слабият смях, който Клеър добави накрая, не направи въпроса й забавен. Хелън не можеше да повярва на обвинението в гласа на Клеър и погледна надолу към сърцето й. То беше изпълнено със страх.
– Това е ужасно. Построила си свят – промълви Касандра, изплувайки от собствените си мисли, за да се присъедини към разговора с няколко минути закъснение. – Зевс ще се бие с теб. Трябва да се бие с теб или да рискува да бъде съборен от власт. Именно това са искали Богините на Съдбата през цялото време. Искат децата да победят родителите.
– Да – призна Хелън. – И докато Потомците не свалят от власт боговете, ще сме заклещени в един и същи цикъл, повтаряйки грешките на предците си с всяко ново поколение, докато Богините на Съдбата получат каквото искат.
– Аполон каза нещо подобно – каза Хектор, кимвайки в знак на съгласие. – А след като е прекарал няколко хиляди години затворен на Олимп, изглежда готов за битка.
Няколко души зададоха въпроси на Хелън едновременно, но когато започнаха да обсъждат добрите страни на битката и избягването на такава, тя почувства как Лукас се събужда във Всесвят и бе доволна да насочи вниманието си към него. Тревожеше се за нея. Тя направи така, че на възглавницата до него да се появи бележка, обясняваща къде е и какво разказва на семейството му.
– Чакай – едно нещо? – попита той гласно, преди да прочете бележката.
Странно – Хелън не го чу да го изрича. Почувства думите да се появяват в ума й, прикрепени към някаква същност, която тя разбираше като Лукас. Беше като някакво причудливо второ сетиво, много по-изострено от истинския слух, и тя знаеше, че може да го изключи, ако й се наложи. Но не искаше. Искаше да прекара колкото може повече време, чувствайки Лукас в света си, в ума си, по този начин.
– Каквото поискаш – отвърна Хелън, поставяйки думата внимателно в мислите му, за да не се изплаши той от някакъв гръмлив глас в небето или нещо твърде напомнящо за Стария завет.
– Можеш ли да го направиш, ами, малко по-топъл? Каква е тая работа с вас, момичетата от Нова Англия, и снега, във всеки случай? Израснал съм в Кадис. Обичам слънце.
Хелън се засмя гласно и си представи топло място за Лукас.
– Хелън? – попита Орион, докосвайки ръката й, за да върне мислите й обратно долу на Земята. Тя го погледна и видя, че странното й поведение го бе стреснало. Беше изплашен от нея. Всички бяха – особено Клеър. Точно сега Клеър я гледаше, сякаш Хелън току-що бе прегазила нечие куче. Знаеше, че трябва да седне и да си поговори с Клеър, но все още не искаше да отделя време да се обяснява. Беше твърде нетърпелива да се върне при Лукас и собствения им личен рай.
– Трябва да тръгвам – тя сви извинително рамене. Обърна се към Орион и посочи към него. – Не отивай никъде, ясно?
– Няма да мърдам оттук – обеща той.
Тя стана от масата и се отдръпна, за да не смрази всички, когато отваряше портал. Погледна Ноел:
– Ще се върна с Лукас скоро. Обещавам.
После се изпари.
Някъде между Земята и Всесвят Хелън отвори очи. Беше минавала през процеса на разглеждането на спомените, които беше наследила от река Лета достатъчно пъти, за да знае кога го правеше отново. И го правеше пак.
Само че този път, когато се събуди с голото тяло на Парис, преплетено с нейното, не гледаше сцената като някакво призрачно трето лице в стаята. Чувстваше се, сякаш това се случва на нея. И от всички спомени, които беше съживила, този болеше най-много.