Елена се надвеси над съпруга си и леко прокара устни по голото му рамо за сбогом. Може би някой ден щеше да го намери край река Стикс. Там можеха да отмият всичките си ужасни спомени и да навлязат в нов живот заедно, живот, непокварен от мръсните отпечатъци на дузина богове и дузина царе.
Такава прекрасна мисъл. Елена се зарече, че е готова да изживее сто живота, пълни с лишения, заради един живот – един истински живот – с Парис. Можеха да бъдат овчари, точно както си бяха мечтали някога, толкова отдавна, когато се срещнаха при големия фар. Беше готова всъщност да бъде всякаква – търговка или фермерка, каквато и да е, стига да им е позволено да живеят живота си и да се обичат свободно. Тя се облече бързо, представяйки си как се грижи за магазин някъде край морето, надявайки се, че някой ден тази мечта ще се сбъдне.
Беше още рано, час-два след залез-слънце, когато Елена се измъкна крадешком от двореца, поемайки по обичайния си път надолу до кухните. Докато се промъкваше през билковата си градина на път към стената, видя Еней да се изкачва по хълма към светилището на Оракула. Елена спря колебливо. Вече никой не посещаваше Оракула, освен ако не е повикан. Защо ли Касандра търсеше Еней тази нощ... именно тази нощ? – зачуди се.
Не можеше да го последва точно сега, но осъзна, че е късмет, дето вниманието му бе отвлечено. От всички тях единствено Еней не чувстваше въздействието на Пояса на Афродита. Той беше син на Афродита и не можеше да бъде повлиян. Тя осъзна, че това е нещо повече от късмет. Елена отново изпита потискащото чувство, че е само пионка на Богините на Съдбата. Еней беше единственият, наистина единственият, който можеше да й попречи да постигне целта си, а лично Оракулът се бе намесила, за да го отстрани от поста му на стената. Значи всичко бе решено. Троя беше обречена.
След още миг Елена се катереше по стъпалата към малката кула. Войниците, които стояха на пост там, се разделиха да й направят път и се поклониха. Елена погледна над стената, надолу към големия дървен кон, който гърците бяха оставили на брега.
– Внесете го – заповяда тя.
– Принцесо, разрешавате ли да говоря? – попита командирът. Хелън мразеше да я наричат така, но тъй като технически това беше титлата й тук, в Троя, нямаше избор, освен да я приеме. Кимна, за да позволи на войника да продължи. – Военачалникът Еней нареди да оставим коня. Смята, че това е измама.
– Как може да е измама? – попита тя невинно. – Гърците си отидоха. Отплаваха. Троя спечели войната.
Мъжете се спогледаха, без да знаят какво да правят. Един млад войник, който вероятно не помнеше кой знае колко събития преди войната, проговори колебливо:
– Извинете ме, принцесо. Но дойката на братовчед ми каза, че съпругът й, рибарят, видял всички гръцки кораби, струпани точно по-нагоре по брега.
– Е, сигурна съм, че съпругът на дойката на братовчед ти разбира много повече от политика и военно дело, отколкото аз – каза Елена наперено и останалите войници се разсмяха, когато младият мъж се изчерви и заби поглед в краката си. – Но мисля, че е безопасно да предположим, че гигантският дървен кон е дар за Посейдон. Гърците се опитват да си осигурят безопасно плаване през морето. Ако вземем коня, тогава отнемаме техния дар и може би Посейдон ще разбие няколко гръцки кораба, преди да успеят да се приберат у дома. Как ви звучи това?
Повечето мъже заликуваха при бодрия тон на Елена, но неколцина все още изглеждаха смутени. Времето изтичаше и тя знаеше, че няма избор. Докато си служеше с Пояса на Афродита, за да убеди последните войници, Елена изпита за пръв път истинска омраза. Към самата себе си.
– Внесете го – повтори тя и всички мъже на стената се раздвижиха със замаяни лица и безизразни очи да изпълнят заповедите й.
Докато дърпаха голямата порта, за да я отворят за пръв път от повече от десетилетие, Елена припряно слезе от стената и си проправи път през града към светилището на Оракула. Ако Еней се върнеше на поста си сега, щеше да провали цялото начинание. Трябваше да се погрижи той да остане зает и далече от портата, или щеше да е принудена да направи нещо драстично.
Не можеше да го убие преди зазоряване. Сделката, която Одисей бе сключил със Зевс, гласеше, че Одисей може да отвори голямата порта на Троя и да вкара цялата гръцка армия в града за една нощ, без да убие нито един човек, преди да изгрее слънцето. После, призори, докато техният град още спеше, гърците щяха да избият гражданите на Троя в леглата им. В замяна на бърз край на войната, която настройваше всички богове един срещу друг, Зевс се бе заклел, че боговете няма да се върнат на Земята, освен ако Потомците не се сплотят и не застрашат господството му.