– Вече е мъртъв – прошепна Хектор в ухото на Лукас. Той кимна в знак на съгласие. Фаон се бе предал. Макар да знаеше, че заслужава тази смърт, Лукас изпита съжаление към него.
– Само искам да кажа едно последно нещо, ако позволите? – Тънкият глас на Фаон едва надвика вълните. – Невинаги съм бил ужасен човек, макар да съм вършил ужасни неща. Сега разбирам, че стореното от мен е било погрешно.
Лукас почувства още по-дълбоко съжаление. Пристъпи напред, за да каже, че този дуел трябва да бъде спрян, когато Фаон рухна на колене с писък. Хвана се за гърдите, сякаш някой току-що го бе пробол.
– Опитай това отново и ще изтръгна каквото е останало от сърцето ти – каза Орион с гневно изражение. Каквато и вътрешна битка да водеха двамата чрез талантите си от Римската династия, Орион спечели. Земята се разтресе и за миг изглеждаше, сякаш Орион е готов да разкъса Фаон с голи ръце, но Хелън протегна ръка и го спря.
Лукас вече не изпитваше жал, макар че Фаон никога не бе изглеждал по-жалък. Съчувствието му се бе изпарило по някакъв странен начин. Осъзна, че Фаон трябва да е контролирал емоциите им. Когато огледа останалите от групата, Лукас видя, че всички са толкова разгневени на Фаон, колкото бе и самият той.
– Ставай – нареди Орион и Фаон се изправи на крака. – Вземи меча си. – Фаон хвана дръжката на меча в ръка и похотлива, злобна усмивка разтегли лицето му в грозно изражение.
– Защо си толкова раздразнен? Казах ти вече, може да вземеш малката, Орион. Знаеш, че тя го иска от теб. – Фаон се ухили мръснишки на Касандра.
Лукас почувства как Хектор и Джейсън го сграбчват за ръцете и осъзна, че е тръгнал напред да се добере до това извратено копеле.
– Недей – изръмжа Хектор в ухото му. – Не се пада на теб да отнемеш този живот.
– Ще се видим в Хадес – извика Фаон с властен смях.
– Не – гласът на Хелън прозвънна като на богиня. – Няма.
Тя говореше с такава убеденост, че безумната усмивка на Фаон се стопи. Той се втренчи в нея, знаейки, че тя е по-наясно от когото и да било другиго какво го очаква. Изражението върху лицето на Хелън беше като на сфинкс. Безмилостно. Ужаси го, както и бе редно.
– Започвайте – Орион излезе от кръга на арената, сякаш знаеше точно какво прави. За миг Лукас се запита дали Орион не се беше дуелирал с повече от един човек в Колизеума.
– За сестра ми, Касиопея – каза Дедал тихо, почти сякаш се молеше.
А после атакува Фаон с цялото умение и сила на закоравял в битки воин.
Лукас преброи четири удара, преди да види как от една рана в крака на Фаон шурти кръв. Фаон закуцука наоколо, като риташе пясък, за да отклони вниманието на противника си, но това не разколеба ветеран като Дедал. Той финтира, придвижи се покрай Фаон, смени посоката, мушкайки с върха на меча си, за да го прониже в гърба – по-точно, в бъбрека – изключително болезнена рана.
Джейсън смушка Лукас. Те се спогледаха бързо и едновременно осъзнаха какво прави Дедал. Нямаше да се задоволи да довърши бързо противника си.
– Ще разкървави Фаон до смърт – прошепна Джейсън.
– Хубаво – отвърна Лукас. Погледна надясно и видя Хектор да кима в знак на съгласие.
Отне почти двайсет минути. Едно порязване тук, чупещ костите удар там, и така пак и пак, докато дори Лукас, Джейсън и Хектор започнаха да се чувстват неудобно. Дедал беше безмилостен. Нанасяше всяка рана така, сякаш отмяташе решаващия списък с неотложни задачи. Това очевидно бе нещо, за което Дедал мислеше от много дълго време.
Никой не го спря нито с дума, нито с движение.
Лукас погледна баща си, очаквайки да го види обзет от смущение, докато наблюдаваше систематичното изтезание на друго човешко същество. Вместо това обаче всичко, което видя, бе отнесено изражение върху лицето на Кастор, сякаш баща му си спомняше някакво отдавнашно мъчително събитие, което още витаеше в ума му. Хвърляйки поглед към останалите членове на по-старото поколение, Лукас видя подобни изражения и разбра, че според всички присъстващи Фаон заслужаваше жестокото наказание, което понасяше сега.
Фаон започна да се мята. В агония, той повтаряше безспирно, че не съжалява. Отново и отново повтаряше как притежавал невинност, защото я откраднал, и сега бил богът на невинността. Настойчиво повтаряше, че може и да бил чудовище, но не били ли такива всички те?
Отговорът беше едно решително „не“. Останалите Потомци, въпреки всичките си недостатъци, не бяха като него. Когато Дедал най-сетне отсече главата на Фаон с един прав, чист удар, те кимнаха като един човек, вдигайки лица към небето.