Йо Цибел
Богове и варвари
Горе, във вътрешността на командната централа се чуваше пукането на тефлоновите вериги, сякаш отвън върху корпуса на универсалната бойна машина се затваряше някакъв безкраен, гигантски цип. Понякога клони шибаха веригите на дългото превозно средство. От време на време отдолу в корпуса се бухваше с грохот някое съборено дърво.
Всеки път шумът караше командир Ив Карлайл да се сепва. Приглушеният кънтеж й напомняше за нападението на северните мъже преди три дни. Ударите на техните секири звучаха по подобен начин. Членовете на екипажа все още не можеха да се съвземат от преживения ужас, макар че примитивните метални секири не можеха да пробият външната стена на машината. Беше направена от молекулярно уплътнена титаново-карбонатна сплав.
Инженерите на Комуната не бяха преувеличили много с обещанията си. Двата прототипа на новото експедиционно превозно средство доказаха отличните си качества след многото стотици изминати километри. Във въздуха, във водата и на сушата. Нападението на северните мъже не остави повече от няколко драскотини по външната обшивка.
Но Ив Карлайл беше принудена да си спомни какво казаха инженерите за наблюдателните куполи: Нарекоха ги ахилесова пета на УБМ. Ала и те не можеха да се разрушат с примитивни оръжия.
Тя се заслуша в далечното жужене на нуклеарния генератор. Успокоителен шум. Обещаваше надеждност. Превъзходство над застрашителната пустош отвън. И над враждебните варвари, които бяха по петите на експедицията. Командир Ив Карлайл обичаше това жужене.
Тя стоеше зад пилотската седалка. Пръстите на капитан Спенсър Дюлит танцуваха по малката клавиатура на центрлната командна система. Отляво и отдясно на машината прелитаха яки букови и дъбови стволове. Капитанът водеше уверено машината през девствената гора. От време на време някой нисък клон застъргваше по наблюдателния купол.
Карлайл оглеждаше гората отстрани през прозрачния отвътре и с втъкани фини проводници купол. На разстояние около двеста метра от тях си проправяше път през гъсталака втората бойна машина — дълга двайсет, широка по-малко от три и висока два и половина метра. Тъмнозеленото, четирисекторно возило изглеждаше като възкъса гигантска змия. И по подобен начин лъкатушеше между стволовете на дърветата гиганти. Наситеночерни куполи се подаваха от изострения нос на машината. Наблюдателните куполи бяха непрозрачни отвън.
Почти незабележими телескопични ламели свързваха едно с друго четирите звена на машината. Всяко звено разполагаше с локална лазерно-сензорна навигация. Проста, но ненадмината за терен с лоша видимост техника. Вероятността за сблъсък беше по-малка от 0,1 процента.
— Гората оредява. — каза капитан Дюлит.
Карлайл повдигна тясната си, лишена от коса глава и заразглежда панорамния дисплей над челната извивка на наблюдателния купол. Дисплеят показваше в общи линии същата картина както и погледът през купола: дървета, храсти, високи треви. С една разлика: Навигационният компютър представяше на екрана един почти лишен от дървета терен, няколко хълма, а на заден план някакъв странно издигащ се обект.
Командир Ив Карлайл се обърна към навигатора зад нея. Потънал дълбоко в подобната на мидена черупка седалка, той наблюдаваше монитора на тясната командна конзола.
— Какво е това? — попита го.
Малките, тънки пръсти на навигатора заиграха по клавиатурата. Картината стана по-отчетлива, структурата на странното нещо се освободи от дебелия растителен пласт и стана по-ясна — виждаха се подсилващи греди, системи от лостове, подобен на сандък корпус.
— Нещо от метал — каза навигаторът. — Намира се почти на срещуположния край на гората.
— Останки от роторен багер — чу се отново високият глас на капитана.
Навигаторът показа на куполния дисплей стара географска карта. Карлайл я разгледа и кимна.
— Може да се окаже и така. Някога южно от Лайпциг са чоплели от земята енергоносители.
— Кафяви въглища — потвърди капитан Спенсър Дюлит.
— Дайте ми точен профил на местността и включете инфрачервения търсач — заповяда командирът.
Стигнаха до окрайнините на гората. На панорамния дисплей се показа обрасла с гъст храсталак терасовидна структура. На около триста метра от края на гората се спускаше на равни тераси.
— Следи от открит рудник — каза Карлайл и се приближи до дисплея. На горния край на склона на терасата се движеха малки безплътни сенки. — Топлинно излъчване от органични тела! — извика Карлайл.
— Хора. — Високият глас на Спенсър Дюлит изведнъж прозвуча странно дрезгаво. — Северните мъже?