Червенокосият погледна към Ив. Разкриви почти лишеното си от устни лице в нещо, което смътно напомняше някакво подобие на ухилване. Тогава стана и напусна палатката заедно с оръжието. Гърбовете на другите мъже го закриваха от погледа на Ив. Но онова, което видя, беше достатъчно, за да разбере. Към небето изсъска ослепителен лъч. Войниците изпаднаха в ликуване.
Командир Ив Карлайл впери поглед в жената с кожената униформа. Сякаш завеса падна от очите й — тя имаше дарбата на телепат! Тези проклети воини не разчитаха на нито една нейна дума! Поставяха въпросите си и тази гадина душеше навсякъде из мислите й!
Ив въздъхна дълбоко и затвори очи. Бе се научила да си отдъхва ментално за секунди. Хрумна й за морето. Вълните по време на преминаването й от Острова на Континента. Задържа сцената пред вътрешното си око. С всяко вдишване картината на бушуващите талази се прокрадваше все повече в мозъка й. Чуваше тежките стъпки на червенокосия. Чуваше ръмжащия му глас. И чуваше въпросите на жената.
— Къде твоя пещера? Откъде идва? — Ив вдишваше и издишваше и не виждаше нищо освен морето. Само мимоходом отбелязваше врънкащите въпроси и възбуденото дърдорене в палатката. — Къде твоя крепост? Откъде идва? — Напълно отпочинала, си поемаше въздух и го изпускаше и… пак потъваше в морето…
Силен удар върху шлема й я запрати на земята. Тя се подпря с ръце и погледна. Хайрик стоеше над нея и въртеше секира.
Следващият удар раздроби шлема на Ив. Тя изпищя и макар че крещеше, не мислеше за нищо друго освен за морето. Удар след удар Червеният разрушаваше шлема. Докато бялата й, плешива глава остана съвсем беззащитна.
Това беше началото на края й — Ив го знаеше. За нея нямаше никакво значение. Потъваше в морето, все по-дълбоко и по-дълбоко.
Мъжът крещеше от ярост. С нож разряза предпазния й костюм. Двама от бойците му се притекоха на помощ и смъкнаха материята от тялото на Ив. Хайрик изръмжа на тъмнокосата жена. Тя се махна от палатката. На Ив й се стори, че забеляза по лицето й някаква искра на съчувствие.
Вървяха рамо до рамо, минаха по улиците на града. Хората се спираха, щом разпознаеха краля. Сваляха шапки, размахваха ги и високо се провикваха:
— Да живее кралят! — или: — Лаабзиш ще живее!
За разлика от друг път Лодар не се впускаше в дълги разговори. Изглежда, не го интересуваха дори и младите момичета. Само поздравяваше на всички страни учтиво и с достойнство. Мауриц отбеляза този факт със задоволство. Младият крал беше разбрал сериозността на положението. Зад изпъкналото му чело очевидно кипеше трескава работа. Колкото и лекомислен и избухлив да беше, Мауриц знаеше, че кралят ще се бори с всички сили за оцеляването на града.
Минаваха покрай сиви блокове с големи отвори за прозорци. На повечето бяха окачени пъстри материи. Много рядко на някой от тях все още блестеше стъкло. Мауриц често се опитваше да се добере до изкуството, с което древните са произвеждали този твърд и прозрачен материал. Досега успя толкова малко, колкото и неговият баща, Мауриц Единайсети.
Макар че големите сгради имаха врати, по принцип бяха достъпни по целия фронт на приземния етаж. През големи портали, които в по-раншни времена също са били затворени в стъкло. В целия град имаше само един-единствен портал с такова огромно стъкло.
Разказваше се, че зад такива стъкла древните излагали на показ стоките си. Сега тези входове служеха като обори за опитомени вакуда или фреккойшери, или за гариране на каруци. Някои бяха преградени с дъски или бяха зазидани. Във вътрешността на големите къщи живееха най-често четиричленни селски семейства. Поне на първите два етажа. Горните рядко се използваха.
В най-големия от тези многократно поправяни каменни ковчези беше поместена казармата. Тук беше резиденцията на Хеенрих, майстора на мечове. И петдесетте мъже, които и в мирно време бяха винаги под оръжие, живееха тук със семействата си.
Лодар се спря пред един вход с дървена рамка. Жителите на града наричаха тази широка, покрита улица Басаше. Тя водеше към сравнително ново дървено хале, под чийто покрив рибарите предлагаха за размяна улова си.
Обикновено продавачите на кожи седяха отляво и отдясно на „Пасажа“. Но Хеенрих ги беше прогонил следобеда и, както и халето на рибарите беше затворен за гражданите. Сега в халето на рибарите се строяха катапулти, а в „Пасажа“ се ковяха мечове, заточваха се секири, върхове на стрели и копия и се намазваха с масло от жълъди. От Избата на Ауербах, в самото начало на „Пасажа“, се чуваше трясъкът на ковачницата. Лодар хвърли към Мауриц учуден поглед. Удиви се, че ковачницата от Старото кметство вече е преместена тук.