На Мат му стана ясно, че ако иска да влезе в лагера, трябва да мине покрай огньовете. Куражът му спадна. Нямаше смисъл. Неминуемо щяха да го открият. Потисна импулса си да се върне назад и преглътна разочарованието си от това.
„Запази пълно спокойствие. Помисли, трябва да има някакъв начин…“
Най-близкият огън гореше на около хвърлей камък от прикритието му. Мат видя как един от мъжете стана. Олюля се и после тръгна в негова посока. Вероятно искаше да отиде в гората по нужда. Сърцето на Мат заби по-бързо. Мъжът носеше маска на лицето си.
В мозъка на Мат назря идея. Която беше сработила в крепостта на носферите, щеше и тук да…
„Момент! — мина през ума на Мат. — Тогава не сработи… Все едно: нова игра, нов късмет!“
Оттегли се малко назад и зачака. Воинът спря разкрачен до края на гората и забърника в панталона си. Мат чу шуртенето на водната струя в земята. Изчака докато шумът отслабне, тогава хвърли един клон в трънака на три-четири крачки от себе си. Видя как фигурата в края на гората застана неподвижно и се ослуша.
Мат хвърли още един клон. Мъжът прибра пениса си и закопча панталона си. Тихо се промъкна навътре в гората. Мат се приведе и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Тогава измъкна оръжието си и го хвана за цевта. Разбира се, че не можеше да стреля. Така щеше да вдигне на крак другарите на мъжа.
Воинът идваше все по-близо и по-близо. Озърташе се и се ослушваше. Когато беше почти на височината на укритието му, Мат скочи и нанесе удара. Дръжката на пистолета улучи врата на воина. Той изстена и безшумно се свлече.
Мат трескаво смъкна дрехите му. Откри, че човекът има само по четири пръста на ръцете си. Двата малки палеца бяха недоразвити, а когато му разкопча кожената шапка, видя огромна „заешка уста“ и издути кухи израстъци вместо ушни миди.
Мат навлече парцалите на воина. Бяха твърде големи, но той ги облече над пилотския си костюм и така униформата криво-ляво му стана. Преди да си завърже шапката, погледът му попадна върху дългата, руса плитка на мъжа. Решил набързо, извади ножа си, отряза я и я закрепи в дупката на шлема. После завърза кожените ремъци под брадичката си и пъхна оръжието си под палтото. Дрехата миришеше на пот и на риба.
Мат разгледа човека в безсъзнание. Трябваше да му попречи да вдигне тревога, когато дойде на себе си. Просто да му пререже гърлото, такова нещо Мат и не помисляше да направи — би било убийство на беззащитен. И така, той свали и долните дрехи на воина, разряза ги на ленти, запуши му устата и го завърза като приличен денк.
После бързо замарширува през трънака към края на гората. Беше минало доста време, дано другите не са започнали да се безпокоят за приятеля си. Мат се опитваше да имитира залитането на мъжа. Неколцина воини надигнаха за кратко глави, но отново се заеха с печеното и с чашите си.
На половината път Мат тръгна наляво, сякаш се насочва към следващия огън. Изглежда, никой не му обърна внимание. На около стотина крачки от огъня се появи между палатките.
Пулсът му кънтеше в слепоочията, а в стомаха си имаше някакво съмнително чувство — Мат си наложи да диша спокойно и дълбоко. Така се заклатушка от палатка до палатка.
Почти не видя мъже вътре в лагера. От време на време откъм черните, куполообразни палатки се дочуваха гласове. Палатките бяха наредени в кръг около една централна, по-голяма. Около нея имаше шест мачти с маслени светилници. Мат видя четирима мъже с мечове да стоят пред дръпнатата завеса на входа. Все още в ролята на пиян, той се отклатушка зад вътрешния кръг около централната палатка. Там зад един купол седна в тревата.
Палатката в средата беше на около двайсетина крачки от него. Беше осветена и Мат различи във вътрешността й едър мъж, който жестикулираше с ръце и високо говореше на някакъв чужд, звучащ като скандинавски, език. Изглеждаше възбуден.
Мат продължи да се промъква. Може би щеше да научи нещо повече, ако избереше някакъв друг зрителен ъгъл. И наистина — от другата страна на палатката видя да седи на пода някаква фигура с бяла кожа. Главата й беше гола като на умиращия капитан Дюлит. А тясното лице изглеждаше като женско. Въпреки разстоянието Мат различи подутите й устни и кръвоизливите по тях. Малките ръчички на жената се бяха вкопчили в някакво одеяло, което беше увила плътно около раменете си. Голите й, кръстосани крака се подаваха изпод одеялото. Очевидно бяха свалили защитния й костюм.
Воинът й крещеше. Беше дангалакът с червените коси. Зад непознатата седеше жена в сива кожена униформа. Не я ли видя до червенокосия на бойното поле в храсталаците? Буйните й черни коси, физиономията й, бронзовият тен на кожата й — жената силно му напомняше на Аруула.