Въпрос, който обърка Мат. Той никога не би го поставил. Но беше интересен. Защото облечените в кафяви дрехи воини едва ли биха нападнали „богове“.
— Не знам — каза той. — Знам само, че непременно трябва да разговарям с пленника им.
Аруула го улови за ръката и енергично поклати глава.
— Трябва да го направя, Аруула. Искам да разбера що за хора са това. И дали изобщо са човешки същества.
Предпазливо се запромъкваха през храстите към двете странни машини. Хората в землистите дрехи явно все още го претърсваха. Покрай машините минаха около сто и двайсетина воини и се насочиха към гората. На малки групи теглеха след себе си десет оръдия, които напомняха на Мат за старите гаубици. Не беше за вярване, че тази войска с оръжейна техника от късното средновековие успя да унищожи два летателни апарата със свръхмодерни оръжия.
Изведнъж Мат видя между храстите да се показва нещо черно. То веднага изчезна отново, но незабавно се появи пак в зрителното му поле и този път Мат различи едно черно кълбо: шлем на съществата с непознатите защитни костюми! Мат забеляза, че лицевата му част беше счупена, фигурата залиташе насам-натам. После отново потъна всред храстите.
— Има и втори оцелял — прошепна Мат. — Наблюдаваше гъстия шубрак. Вече нищо не се помръдваше. — Може би е ранен. — Прецени разстоянието. Най-малко двеста метра от прикритието им. Точно толкова, колкото и от мястото на сражението.
— Трябва да отида при него… — Мат измъкна от униформения си панталон армейския пистолет и извади пълнителя. Имаше още седем патрона. А това беше последният пълнител! — Чакай ме в края на гората — прошепна на Аруула. Освободи предпазителя на оръжието и изчезна между храстите.
Непрекъснато спираше и се ослушваше. По едно време дочу тихо хъркане. Не звучеше добре, никак даже. Насочи се към измъченото дишане — и накрая зърна сребристосивото тяло да лежи между храстите.
Почти едновременно откъм машините проехтяха силни викове. Мат се стресна. Облечените в землисти дрехи хора побягнаха в панически ужас към гората. Дори изоставиха едно оръдие. Какво, по дяволите, означаваше това?
Изпълнен с мрачно предчувствие, Мат се обърна. Сякаш ледена висулка се плъзна по гърба му: От кратера на някогашния открит рудник се носеше гигантска сянка. Мат разпозна чернокафявите люспести пера и жълтия, извит клюн — беше едно елуу…!
Петимата мъже стояха до прозореца и от над стометровата височина гледаха на юг. Там над гората се стелеха тъмносиви облаци от барутен дим и се издигаха светли гъби от пушек. Бойното поле беше отдалечено най-малко на двеста хвърлея копие. Гората кажи-речи не се отличаваше от почти безлесната равнина, в чиято окрайнина се издигаше пушекът.
— Кого са нападнали северните мъже? — Човекът, който постави въпроса, беше едър и широкоплещест. Имаше къса, руса коса, която се спускаше на непокорни къдрици върху очебийно изпъкналото му чело. Тесните му, сиви очи бяха потънали дълбоко под гъстите вежди. На енергичното му лице изпъкваше острият нос. Тънките устни и упорито издадената напред брадичка говореха за волевия човек у него, но и за избухливия му характер. Носеше широка, червена риза от тънко ленено платно, която висеше над панталона му от грубо обработена черна дивечова кожа.
— Не знаем, Лодар — каза Хеенрих, майсторът на мечове. Стоеше до него. Исполинската му, почти дебела фигура надвишаваше с половин глава тази на краля. Ризата и панталонът му бяха сиви, а кожена броня обгръщаше мощния му гръден кош. На плешивата му глава имаше завързан с тесни ремъчета под двойната брадичка кожен шлем. — Знаем само кой ще бъде следващият, когото ще нападнат. — Опря се на дългия си меч и въздъхна. — Нас.
Кралят се обърна към тримата мъже, които стояха зад него и зад неговия майстор на мечове.
— Какво мислиш ти, Мауриц? — попита той средния от тях, мършав стар мъж с будни очи и меки черти на лицето. — С кого се сражават там онези ненаситни кучета?
Мауриц, Говорещият с боговете на малкото градско кралство и най-приближеният съветник на младия крал наведе малкия си, изострен череп.
— Видя ли огнените куполи, Лодар?
Носеше дрехи от дивечова кожа. А отгоре им — черна наметка, която стигаше до голите му прасци. Мазната му сива коса блестеше. Беше я завързал на врата си на кок. Официалното му име гласеше Мауриц фон Лаабзиш XII. Поколения наред шаманите на града бяха от неговото семейство.
— Цъфват сякаш от Нищото и тогава… — Мауриц щракна с пръсти. — …огън и дим. Какво мислиш, Лодар, кой би могъл да направи такова нещо?
Между веждите на Лодар се показа ядна бръчка.