— Какво търси Хани? Това искам да разбера. Тази работа в Берлин ще ни отведе ли в палатката?
— Още не съм сигурен. Хани не иска да ми каже много. Познаваш го по-добре от мен, но имам усещането, че се движи със собствена скорост. Явно не бърза.
— Хани има две скорости, бавна и задна. Но това не върши работа в момента. Тази простотия с бавенето трябва да престане. Трябва да го включим на друга предавка. Бомбата в Милано подплаши всички. Президентът крещи на директора, пита защо не можем да спрем тези хора, а директорът крещи на нас. Или на мен, ако трябва да сме по-точни. Трябва да разбием тази мрежа. Веднага. Кажи го на Хани.
— Не се е върнал. Още е в Берлин.
— Страхотно! Това значи, че обработва новото момче без нас. Няма да я бъде тази. Кой според него плаща сметките?
Ферис се поколеба за миг и после реши да сподели подозренията си.
— Мисля, че е по следите на моя човек. Не съм сигурен, но според мен берлинската операция е точно за това.
— Сюлейман?
— Да, сър. Иначе не знам защо би се постарал да я организира толкова здраво. Или защо ще ме кани. Явно се опитва да проникне в мрежата на Сюлейман.
— Това решава нещата — рече Хофман. — Идвам да те видя. Този трябва да е наш. Иначе президентът ще ми спука задника. Твоя също, не че някой го е грижа. Ще ти изпратя малко подаръчета за Хали, за да му покажем, че го обичаме. Пробвай да го размекнеш, когато се върне. Големият татко скоро ще дойде да довърши работата.
— Сигурен ли си, че има смисъл? — Ферис имаше неприятно усещане, отчасти защото щеше да загуби контрола над операцията в Берлин и отчасти заради нещо друго, което не можеше да изрази с думи дори и пред себе си. Нещата не ставаха така в тази част на света. Не можеше да сриташ някого в задника и после да очакваш той да ти съдейства. Това не беше КГБ. Арабите ти помагаха, защото ти имаха доверие. Биха направили всичко за приятел и нищо за непознат — и по-малко и от нищо за човек, който се отнася към тях с неуважение. Тъкмо се канеше да убеди Хофман да не тръгва, когато чу щракване от другата страна на линията и разбра, че шефът му е затворил.
3.
Балад, Ирак
За пръв път Ферис чу името Сюлейман в началото на предполагаемото му едногодишно разпределение в базата на ЦРУ в Балад, Ирак. Хофман отначало се беше опъвал да му даде работата в Ирак, тъй като искаше да го задържи на ръководен пост при себе си, но Ферис настоя. Ако някой трябваше да иде в Ирак, то това трябваше да е той: знаеше езика и познаваше културата. Беше преследвал тази мишена, по един или друг начин, цяло десетилетие — от времето, когато бе проявил интерес към ислямските радикали, докато още учеше в Колумбийския университет.
— Ирак е преебан — заяви Хофман.
— И какво от това? — отвърна му Ферис. — Точно това го прави интересен.
Ферис не се интересуваше от политика. Тя беше за Министерството на външните работи или за участващите в телевизионните обзорни предавания. Той беше от онези хора в Америка, които не желаеха да обсъждат каква катастрофа е Ирак. Искаше да е там. С работата си за Хофман беше допринесъл за създаването на техниките, които помагаха на младите агенти да останат живи. Чалми и дълги роби; почернени мустаци; евтини обувки; трошки с ислямски броеници на предното огледало, арабска музика, надута от касетофона. За определен тип хора това беше единствената интересна работа. Хофман знаеше, че не може да задържи своето протеже, така че му уреди назначение, което наистина можеше да промени нещата.
— Работата ти е да захранваш машината — каза му Хофман, преди да го изпрати. Ферис не разбра какво означава това до деня, в който пристигна във военновъздушната база в Балад на седемдесет и пет километра северно от Багдад. Там се намираше малката ескадрила безпилотни шпионски самолети „Предатор“ и повечето служители в базата на ЦРУ гледаха, както го наричаха, „Предпорно“, тоест заснети в реално време изображения от камерите на трите безпилотни въздухоплаващи машини, които мързеливо кръжаха над Ирак. Шефът на базата заведе Ферис в командната зала и посочи гигантския екран, който светеше над тях.
— Най-добрите ми агенти — рече шефът. Отдолу на екрана с дебели военни букви бяха изписани три имена: „ЧИЛИ“, „СПЕК“, и „НИТРЕЙТ“. Звучаха като имена на домашни любимци или на рисувани герои, но това бяха кодовите имена на трите предатора, които действаха в Балад. На един по-малък екран бяха изображенията на трите телеуправляеми самолета — ПАКМАН, СКАЙБЪРД и РУЛЕТ. Образите бяха невероятни дори и да не знаеш какво точно гледаш. Ферис вдигна поглед към иракския екран и видя как една тъмна кола се движи по шосе с две платна и отбива по страничен път към пустинята. Предаторът се рееше зад нея на 300 метра височина, безшумен и невидим. Ферис попита какво търсят.