— Боже господи! — развика се той. — Кой ходи в забравено от бога място с ръб на панталоните, по дяволите?! Какво ви става бе, хора?
Азхар, който се беше подготвил за всичко, имаше парна ютия и бързо махна ръбовете от панталоните на Хари.
От оперативния щаб на Минсмийт Парк, Хофман и екипът му можеха да проследят придвижването на Хари Мийкър. Видяха как самолетът се приземи в Лондон, Париж и накрая в Исламабад. Докато Хари лежеше в сандъка си, истински дегизиран оперативен агент от Близкоизточния отдел слизаше от самолета при всяко спиране и отиваше до местната служба на ЦРУ и после до офисите на приятелските служби, където осведомяваше служебните лица за последните разкрития от атентата в Инджирлик. Кратък материал се появи във „Фигаро“ един ден след посещението в Париж: казваше се, че Съединените щати имали нова информация за Инджирлик, уличаваща отцепническа йорданска клетка на Ал Кайда.
Когато самолетът кацна в Исламабад, двойникът на Хари посети централата на Вътрешните разузнавателни служби и още същата нощ се отправи към Пешавар. На следващия ден щеше да се върне до Исламабад и после, чрез поредица търговски полети, да се прибере във Вашингтон. Самият Хари — „истинският“ Хари, превърнат в лед — отиде в Пешавар на другата вечер, натоварен в каросерията на един камион.
Алекс Смайт, шефът на базата в Пешавар, посрещна камиона. Знаеше какво пристига, но въпреки това, когато видя тялото, се обади на Хофман:
— Сигурен ли сте, че директорът е разписал за това?
— Спокойно. Щом стане, всички документи ще бъдат попълнени — отвърна Хофман. Не можеше да вини човека си в Исламабад: животът в Управлението се състоеше в критикуването на действията постфактум.
Тялото беше прехвърлено в ленд ровъра на Смайт; возилото не беше бронирано и имаше тъмни стъкла. Трупът беше сложен на задната седалка отдясно, почетното място на виден посетител. Стегнат колан го държеше изправен. Хофман се обади по кодирания телефон и нареди да се провери температурата на тялото. Още малко и щеше да е както трябва. Щеше да стигне температурата на въздуха –10 градуса — след дванайсетина часа. След още дванайсет часа тялото щеше да започне да се разлага. Но дотогава Хари щеше да е „мъртъв“. Или, по-точно, мъртвото му тяло щеше да е пълно с дупки от куршуми и простряно на задната седалка на ленд ровъра.
Смайт се срещна със спецотряда си в хълмовете край Пешавар, в един лагер, който през последните няколко години беше използван предимно като база за безплодните опити да бъдат заловени висшите функционери на Ал Кайда. Не му пукаше, че срещата може да се наблюдава. По дяволите, той искаше да бъде видян. Сформираха малък конвой от три коли: брониран джип пред ленд ровъра и един отзад. Всеки джип возеше четирима тежковъоръжени мъже от свързочните части на Специални операции. През първите седемдесет километра ескорт от пакистанската армия придружаваше джиповете. Но охраната се оттегли, когато навлязоха в чукарите, и американците продължиха сами към Коса, село малко по на юг от Мингаора в района на североизточната граница. Един от агентите пущу на Смайт беше пуснал по радиото съобщение до Коса, за да уведоми Аззам, че американците идват.
Пристигането им в Коса беше внимателно режисирано. Ферис видя голяма част на живо благодарение на заснетото от разузнавателния сателит над главите им. Когато конвоят наближи къщата на Аззам, от прозорците на двата джипа се появиха дулата на автомати. Това беше стандартна процедура по тези места — достатъчна проява на сила, за да сплашва, но без да се прекалява, за да не предизвика вражески огън. Това, което не се виждаше от камерата на сателита или от мъжете от племето пущу на земята, бяха четиримата други войници от спецотряда, които се бяха крили в планините и на сутринта се бяха промъкнали в селото.