Пред къщата на Аззам Смайт следваше същата процедура, както и при последното си идване преди няколко месеца. Изчака в ленд ровъра едно момче от селото да извика Аззам при него и племенният вожд дойде, както и предишния път. Искаше си парите.
— Спокойно, миличък, спокойно — рече Хофман, докато го наблюдаваше на монитора и слушаше звука от предавателя. Все едно седяха на някое дърво над селото и наблюдаваха какво става долу.
Смайт заговори Аззам достатъчно високо, за да го чуят хората на вожда. Каза му, че има специален гост от Вашингтон, който искал да говори с него на четири очи. Бил изминал много път да се срещне с големия вожд на Коса и да го поздрави.
Аззам се запъти бавно и церемониално към колата. Човек можеше да си представи какво си мисли: защо да не вземе парите от тези глупаци от Америка? Смайт отвори вратата на племенния вожд, за да се качи на задната седалка на ленд ровъра. И щом Аззам се настани, натисна електронното заключване, което не позволяваше на никой вътре в колата да отваря вратите. После спокойно се запъти към джипа отпред и се качи в него.
След секунди по радиовръзката до Лангли се чу пронизителен вик. Аззам бе видял, че Хари Мийкър е труп. Но вече беше прекалено късно — не можеше да излезе.
Спецотрядът чу вика по слушалките си и командирът изкрещя на главния охранител на Аззам да пусне оръжието. Пущунът също му изкрещя и всички вдигнаха оръжия. Въоръжени сблъсъци ставаха непрекъснато в пограничните райони и обикновено напрежението се разсейваше с малко викове и чат-пат с по някой предупредителен изстрел във въздуха. Но този път се чу внезапен автоматичен откос и двама пущуни паднаха. Останалите откриха стрелба по джиповете, но малокалибрените им куршуми от АК–47 не можеха да пробият бронираното покритие. С ожесточаването на престрелката небронираният ленд ровър беше надупчен на решето. На пущуните им изглеждаше като свирепа битка, но всичко беше нагласено.
Хората на Аззам нямаше откъде да знаят, че първоначалният изстрел е дошъл от втория отряд на спецчастите зад джиповете. Скритите американци бяха държали охранителите на мушка през цялото време. Един от тях беше въоръжен с АК–47 и съсредоточи огъня си върху ленд ровъра, като даде няколко откоса от страната на Хари Мийкър, за да е сигурен, че той ще бъде улучен. Тялото на Аззам се мяташе бясно в ленд ровъра, докато куршумите го разкъсваха. Това също беше част от плана. Искаха Аззам мъртъв, за да може документите в куфарчето на Хари Мийкър да бъдат единственото обяснение на случилото се. Тялото на Хари не подскачаше и не прокърви много. Но наистина пусна няколко капки.
Смайт и другите два джипа се изтеглиха под обстрела към главния път; хората от секретния отряд бързо се измъкнаха обратно нагоре по чукарите, където ги чакаха техните джипове. На тръгване оставиха спомен от сражението: американски труп, пристигнал от Пакистан преди няколко дни. Местните момчета щяха да се чувстват по-добре, ако си мислят, че при престрелката са убили и американски войник. Още един убит щеше да намали вероятността онзи, който анализира по-късно събитията, да се съмнява в автентичността на труповете.
Смайт и двата му джипа се изнесоха с рев от селото. Бойни хеликоптери пристигнаха след няколко часа, уж за да евакуират мъртвото тяло от ленд ровъра — заедно с всички деликатни документи, които вероятно бе носил „убитият“. Кацнаха на празното място насред селото, отцепиха периметъра около ленд ровъра и претърсваха колата в продължение на двайсет минути. Но дотогава Хари Мийкър вече беше изчезнал. Трупът и куфарчето бяха отнесени в планините от хората на Ал Кайда, както предвиждаше Хофман. След няколко часа някои от доверените помощници от организацията щяха да разбият металното куфарче и да се помъчат да навържат съдържанието му. След което щяха да започнат да се чудят.
По-късно през деня военните доклади потвърдиха засадата на американските сили и съобщиха, че един американски войник е бил убит. Не беше споменато нищо за втори американец в цивилни дрехи, застрелян в колата си, докато се срещал с местен племенен вожд от външните кръгове на Ал Кайда. Но този доклад не беше нужно да се разпространява. До вечерта за срещата на Аззам с американеца се говореше във всяко село в пограничния район и открито се шушукаше, че Аззам сигурно е работил за ЦРУ. Кукичката беше глътната.
Хофман знаеше, че планът действа. Прихванаха разговори по мобилни телефони и интернет връзки. Хората на Сюлейман се мъчеха да разберат това, което бяха открили, но бяха прекалено ниско в йерархията, за да взимат решения. Старшите оперативни шефове в Ал Кайда трябваше да решат какво да правят. Службата за вътрешно разузнаване залови куриер на път за Карачи. Съобщението беше спешно свикване на съвет, събиране на улема по толкова сериозен въпрос, че можеше да изисква решение от самия халиф. Агенцията за национална сигурност започна да засича гласове, които не беше чувала от години. Членовете на мрежата бяха принудени да нарушат обичайната си оперативна безопасност. Най-лошото, което можеше да се случи, се случваше на тях.