Поседя малко в празния офис, мислеше си за Алис и за това, което щеше да направи през новата година, ако сериозно беше взел решение. Щеше да й разкаже всичко. Това означаваше, че щеше да напусне Управлението. Нямаше друг начин. Наближаваше почти полунощ, когато Хофман издумка на вратата. Носеше бутилка шампанско и две чаши.
— Отваряй, копеле — изръмжа той. — Трябва да поговорим. — Беше доста пиян и алкохолът беше притъпил обичайното му приповдигнато настроение. Изглеждаше почти меланхоличен. Седна от другата страна на бюрото и напълни чашите с шампанско. Ферис го изчака да пусне някой виц, да вдигне тост, но той мълчеше. Накрая Ферис проговори пръв.
— Успяхме — каза и вдигна чашата си. — Не мислех, че е възможно, но го спретнахме. Ние сме вътре в тяхната ДНК.
— Може би — мрачно отвърна Хофман.
— Никакво може би. Не и след като засякохме обаждането на Сюлейман. Той е в беда. Иначе никога нямаше да изплува на повърхността. Хванахме толкова много нови следи последните няколко дни, че ще можем да разкрием мрежи от Лондон до Лахор.
Хофман клатеше глава. Не беше само пиячката. Нещо го тревожеше. Ферис не искаше да се притеснява за проблемите на Хофман, искаше да мисли за собствените си.
— Дай по-весело, шефе. Победната обиколка е.
— Още не сме спечелили.
— Много по-близо сме от миналата седмица. Пий. — Чукна чашата си в тази на Хофман и почти я пресуши, но по-възрастният мъж не пи.
— Прекалено съвършено е — отвърна Хофман. — Нещо не е както трябва.
— Какви ги говориш? За бога, защо не приемеш „да“ за отговор? Получи се. Един господ знае как, но успяхме. — На Ферис не му се слушаше за съмнения или пропуски. Сега, когато неговата роля в операцията беше приключила, вече мислеше за новия си живот. Искаше Хофман да си иде и да го остави на бъдещето му.
— Нещо не е както трябва. Сюлейман никога нямаше да се появи толкова бързо. Никога не съм го очаквал. Сякаш ни изпитва, за да види колко знаем.
— Стига, Ед, ставаш параноичен. Прекалено дълго си живял с това. Страдаш от следродилна депресия. Спри да мислиш за това. Имаш чудесно ненормално бебе.
— Мислиш ли? Защо Сюлейман остави да намерим телефона му? И на кого говореше за предателство? Все още не разполагаме с нищо истинско. Това ме влудява.
Ферис се разсмя и си наля още шампанско. Беше уморен и честно казано, проблемите на Хофман не го вълнуваха. Разцелува го по двете бузи и усети наболите му бакенбарди и киселия мирис на дъха му. Хората навън крещяха, танцуваха и скандираха името на шефа: „Хофман! Хофман!“. Наближаваше полунощ. Народът отброяваше секундите. Искаха си шефа.
Хофман излезе от малкия офис. Лидерското у него беше прекалено силно, за да не се възползва. Качи се на една маса, вдигна бутилката над главата си и извика на насъбралото се множество:
— Честита Нова година! Благодаря ви за упоритата работа. Още предстои. Обичам ви всичките! — Свърши няколко секунди, преди часовникът да стигне до нула. Тъкмо навреме, както обикновено. Тълпата изрева; бяха пияни, щастливи и уморени. Хората пееха и една конга се заформи зад една сочна жена, която следеше терористични клетки. Насред веселбата Ферис беше вероятно единственият, който забеляза, че Хофман се промъкна към един празен офис и затвори вратата.
Омар Садики изчезна в първия ден на новата година. Ферис чу новината, докато пътуваше към летището, за да хване полета към Аман. Службите в Аман подслушваха телефоните на Садики, за да са сигурни, че няма да се опита да ги преметне. Той обаче не отговарял на новогодишните обаждания и оперативният шеф, който ръководеше работата в отсъствието на Ферис, накрая се притеснил. Късно следобед аманско време изпратил един от йорданските си агенти до дома на Садики да провери. Агентът открил пълна стая със сащисани жени и деца. Жената на Садики казала, че съпругът й излязъл сутринта с някакви гости и още не се бил прибрал. Потърсили го в офиса и в джамията, и в кафенето, където следобед се събираха членовете на Ихуан ихсан. Но нямало и следа от него. Жена му казала, че съпругът й изглеждал разтревожен от нещо. Каквото и да бе това нещо, беше го накарало да изчезне.
След като говори с хората си в Аман, Ферис се обади на Хани по защитения телефон. Хани каза, че вече е научил новината, и се извини многократно. Не знаел как Садики се е измъкнал въпреки наблюдението. Не спираше да повтаря, че вината е негова. СОР трябвало да наблюдават по-отблизо. Не трябвало да му позволят да изчезне. Ферис никога не беше чувал Хани да говори толкова разкаяно.