— Мамка му! — измърмори Ферис, когато приключи с разговора с Хани. Знаеше си, че накрая нещо ще се случи със Садики, още откакто го беше срещнал в Абу Даби. Беше прекалено уязвим, прекалено много пионка в игрите на другите. Ферис си беше наложил да не се тревожи за последствията — ако се замисляш прекалено много какво може да се случи на агентите ти, никога няма да проведеш операция. Но Садики дори не беше агент. Той беше нищо. Не знаеше нищо. Вероятно това щеше да улесни нещата за него, когато похитителите започнеха да го разпитват. По-дълбок страх гризеше Ферис. Не му се искаше да си го признае. Всъщност не се притесняваше за Садики, тревожеше го фактът, че Садики познаваше Алис Мелвил.
— Защо не го изведох от Йордания, за да го защитя? — попита Ферис, Хофман, когато по-късно се свърза с него по телефона. — Защо просто го оставих там? Той беше мюре.
— Ще се оправи. Ще му пуснат кръв и той ще си каже каквото знае, а той не знае нищо. Ще отрича, че има нещо общо с Инджирлик. Ще твърди, че е бил в Турция заради архитектурен проект на американска банка. Ще им каже за Брад Сканлън. Няма да знаят на какво да вярват. Ще го спукат от бой, което само ще направи признанието му още по-странно, и накрая ще са още по-объркани, отколкото в началото.
— Ще го убият.
— Съмнявам се, но какво толкова? Както съм ти казвал винаги, стават и гадости. Ако се тревожим за всеки, който пострада, никога нищо няма да свършим.
— Господи, ти си адски хладнокръвно копеле!
— Ти също — отвърна Хофман. — Просто не искаш да си го признаеш.
На Хофман наистина не му пукаше. Замесените човешки същества като нищо можеха да са пластмасови фигури на шахматната дъска.
— Ще разкрият и мен — рече Ферис. — Когато разпитват Садики, той ще ме издаде и те ще разкрият самоличността ми.
— Няма. Ще разкрият измисленото ти име, но какво от това? Дегизировката беше страхотна. Легендата беше здрава. Всичко е покрито докрай. Престани да се тревожиш. Омар ще се върне на работа, вероятно ще му липсват няколко пръста на краката, но какво толкова? Можеш да го наемеш да ти построи къщата на плажа.
— Ще разпитват Садики и за други американци в Аман. Ще искат да разберат дали не е имал други връзки с посолството чрез хора, които може да ме познават.
Хофман вече се ядоса.
— Виж, Роджър, какво се опитваш да ми кажеш? Защото имам и друга работа.
Ферис се подвоуми дали да разкрие пред Хофман тъмната тайна, която носеше в сърцето си — че Омар Садики познава една американка, която познава един американец, който работи в посолството. И който се казва Роджър Ферис. Но не можа да го направи. В този миг престана да вярва на Хофман. Щом затвори, започна да звъни на Алис Мелвил. Никой не отговаряше, нито в дома й, нито в службата й, нито на мобилния. Може би беше излязла. Може би имаше махмурлук. Може би беше заминала. Може би си имаше нов любовник. Ферис взе нощния полет от Лондон с нарастващо притеснение. Беше натиснал костта до точката на счупване и сега тя се беше счупила.
30.
Аман
Късно следобед на втори януари на летището „Кралица Алия“ цареше застояла следпразнична атмосфера. Служителят от паспортен контрол бегло погледна в списъка за наблюдение на компютъра, докато подпечатваше паспорта на Ферис. Коледната украса още си стоеше по фришоповете и предлагаше алкохол и цигари на пътниците мюсюлмани, но магазинът беше празен. Дори носачите, които се опитваха да ти измъкнат бакшиш, като бутнат количката ти с багаж на десетина метра, изглеждаха отегчени. Навън се надигаше пясъчна буря от пустинята и Ферис излезе от терминала в зловещ здрач. Колите бяха като призрачни, виждаха се в последната минута, когато изплуваха от тухленочервения прахоляк. Когато си поемеше дълбоко дъх, усещаше между зъбите си малки песъчинки.
Обади се на Алис веднага, но тя отново не вдигна, затова реши да отиде право у тях в стария град. Вече си имаше собствен ключ, а и тя беше казала, че обича изненадите. Опита се да остане спокоен и самоуверен: ако беше навън, щеше да я изчака, да, даже щеше да приготви вечеря, да запали свещи, да я обгърне с любов. Можеха да започнат отначало — край и после ново начало. Щеше да им отнеме час-два и може би няколко чаши вино да разсеят напрежението. Но не след дълго тя щеше да започне да прави остроумни забележки за хората от службата си и да му чете лекции за Америка и арабите. И когато се успокояха, той щеше да започне да разнищва лъжите и да заплете нещо истинско.