Ферис можа само да измърмори, че е съгласен. Радваше се в този момент, че Хофман с неговото хладнокръвие знае какво да прави. Изявленията бяха направени; тихата дипломация се задейства. На следващата сутрин отвличането на Алис беше на първа страница на всички вестници в Йордания и Америка. Повечето материали цитираха шефа на Алис, директора на Съвета за хуманитарна помощ за Близкия изток, който казваше, че Алис Мелвил е „най-добрият приятел, който арабските хора могат да имат“ и че отвличането й е „ужасна грешка“. Агенция „Франс Прес“ първа спомена, че приятелят на Алис Мелвил работел като дипломат в американското посолство. Агенцията цитираше неназован „западен дипломат“, вероятно френското посолство, който спекулираше, че връзката на Мелвил с неназования американски дипломат може да е фактор в нейното отвличане.
Хората на Хани от СОР действаха ефективно и, с оглед на обстоятелствата, сравнително бързо. Сравниха кръвта от кухненския под с космите от четката на Алис. Лаборантите в болницата „Крал Хюсеин“ останаха до късно и в крайна сметка докладваха, че ДНК-то съвпада: кръвта беше на Алис. Откриха в апартамента много отпечатъци, но повечето се оказаха на Роджър Ферис. Надяваха се да намерят отпечатъци в кухнята, където явно Алис беше нападната, но нямаше добри и човекът от ФБР каза, че хората, които са отвлекли Алис, явно са били с ръкавици. Бяха няколко души — бяха го установили по следите от обувки на пода. Нападателите бяха пипали внимателно ключалките долу и на вратата на апартамента, щетите бяха минимални. Бяха сръчни професионалисти, а не крадци аматьори. Ферис не знаеше това добре ли е, или зле за Алис.
Хани дойде да види Ферис в посолството на следващата сутрин. Това беше необичайно — обикновено пашата настояваше другите да ходят при него. Но сега беше различно. Срещнаха се в защитената заседателна зала, която службата на ЦРУ използваше за срещи със служителите за свръзка на СОР. Ферис изглеждаше съсипан; кожата на лицето му, обикновено изпъната и загоряла, беше отпусната и бледа. Кръговете под очите му сякаш бяха нарисувани с въглен.
Шефът на СОР прегърна Ферис, целуна го три пъти по бузите и веднъж по челото. Виждаше, че младият мъж страда, но нямаше как да облекчи болката му, докато не откриеха Алис. Хани се опита да протака, от обичайна любезност или може би от състрадание към Ферис, но американецът хвана ръката му умолително. Сега беше под защитата на Хани.
— Кажи ми какво си чул, независимо колко е лошо.
— Свързахме се с един от контактите ни в мрежата. Той е в Сирия, но знае за операцията в Йордания.
— Какво каза източникът ти? — Нотка надежда се прокрадваше в гласа на Ферис.
— Каза, че е вярно. Една американка била похитена в Аман. Точно както ти го каза. Наблюдавали я от известно време. Искали да разберат каква връзка има с Омар Садики. Не разбират Садики. За тях е много важно. Отвлекли са я вчера сутринта и бързо са я извели от града. Сложили са я в багажника на кола. Операцията е поръчана от най-високо ниво. Който и да иска, информация за нея, трябва да е много важен. Това са добри новини.
— Защо? — Ферис го погледна отчаяно.
— Защото големите са по-внимателни от малките. Те не са главорези. Искат информация. Няма да я наранят без причина. Затова успокой се малко, приятелю. Всичко ще е наред.
Ферис изтри очи с ръкава си. Засрами се, че плаче.
— Къде е тя? — попита. — Знаеш ли?
— Не мога да кажа. Контактът ни не отговори на това. Мисля, че не знае. Когато го притиснахме, каза, че според него била в Сирия. Подозирам, че е изкарана през границата снощи по време на пясъчната буря. Не биха я държали в Йордания. Би било прекалено опасно. Мисля, че са я завели в Сирия, за да я разпитат.
— И после какво ще направят?
Хани се наведе към американеца. Говореше тихо, успокояващо.
— Ще я пуснат. Когато разберат, че не може да им даде информацията, която искат, ще я пуснат да си върви и ще се опитат да си набавят информация по някакъв друг начин. Тези хора са убийци, но не са глупави. Това поне го знаем.
— Какво мога да направя аз? — попита Ферис. Най-много му тежеше безсилието. Чувстваше се по същия начин, по който би се чувствал родител, ако детето му е заплашено от смъртна опасност. „Нека бъда аз, не тя. Вземете мен. Нека аз страдам. Защо трябва невинен човек да страда за нещо, което би презрял, ако знаеше за него?“