Хани мълчеше. Не даваше лесно обещания. Ферис хвана ръката му с двете си ръце и я стисна. Беше готов да коленичи и да я целуне, ако това щеше да помогне.
— Моля те, помогни ми — рече Ферис. — Умолявам те да ми помогнеш.
Хани го погледна и се усмихна. Усмивката беше едва доловима, едва се виждаше на устните и беше абсолютно неразгадаема за Ферис, но беше там.
— Да, скъпи мой. Разбира се, че ще ти помогна. Ти си смел мъж и искаш да се жертваш, за да спасиш жената, която обичаш. Само мъртво сърце може да ти откаже.
Хани действаше бързо. Един от хората му закара колата на Ферис до улица „Захран“ и я паркира близо до „Фор Сизънс“. Когато колегите на Ферис в посолството разберяха, че е изчезнал, щяха да изгубят ценно време да го търсят в хотела. Хани проведе няколко телефонни разговора и се срещна насаме със заместника си; после придружи Ферис до гаража на СОР, където беше паркирана огромната му лимузина беемве. Качиха се отзад и Хани дръпна перденцата. В страна, където властта на СОР беше безпрекословна, те бяха всичко друго, освен невидими. За по-сигурно Ферис отново се потупа по джоба.
Отправиха се на север от Аман към сирийската граница. Щом излязоха на магистралата, Хани дръпна пердето, за да вижда пейзажа, но Ферис остави своето пуснато. Не тръгнаха по пътя с четири платна през Ал Мафрак, а поеха по старата Магистрала 15, която пресичаше сирийската граница няколко километра по на запад от Дера. Докато огромната лимузина се носеше на север, Хани обясни плана си. Ферис зададе няколко въпроса, но само за да е сигурен, че е разбрал. Мобилният телефон на Ферис звънна веднъж. Беше заместникът му. Ферис изморено отвърна, че се опитва да поспи и ще бъде в офиса на другата сутрин, след като мине през фитнеса.
Точно преди граничния град Рамта Хани нареди на шофьора да тръгне по един страничен път, който се извиваше покрай границата. Стигнаха до едно малко селце, Шаджара, свиха по един прашен път и излязоха на алея, водеща към малък двор по средата на циментови сгради, чиито покриви бяха покрити със стърчащи антени. На алеята имаше ръждясал мерцедес такси със сирийски регистрационни номера. Границата беше на по-малко от километър. Хани вкара Ферис в една от сградите. Агенти на СОР, които очакваха пристигането на шефа си, го поздравиха с целувки, поднос сладкиши и сладък чай. Хани ги отпрати и поиска тиха стая на последния етаж. Затвори вратата и се обърна към Ферис.
— Сега е моментът да се обадиш.
— Имаш ли чист телефон? — попита Ферис.
— Разбира се. — Хани извади нов „Самсунг“ с капаче от джоба си и му го подаде. Имаше още един чифт слушалки, така че можеше да слуша и той. Внимателната подготовка на йорданеца накара Ферис почти да се усмихне. Извади портфейла си и намери номера, който беше записал, докато Хофман му четеше съобщението. Внимателно набра номера от телефона на Хани: 963–5555–8771. Звънна три пъти, преди някой да вдигне.
— Ало? — каза глас на английски. Чакаха го да се обади. На този телефон можеше да се обади само един човек.
— Обажда се Роджър Ферис от ЦРУ. Искам да говоря с госпожица Алис.
— Добре, господине. Слава богу, че се обадихте. Имам въпрос за вас, за да се уверя, че сте вие, моля.
— Добре. Какъв е въпросът?
— Къде заведохте госпожица Алис на вечеря на първата ви среща?
На Ферис му се сви стомахът. Бяха го изтръгнали от нея по време на разпита. Или това, или го бяха наблюдавали.
— Хотел „Хаят“ в Аман, в италианския ресторант.
— Да, добре. Благодаря ви, сър. А как се казва котката, която госпожица Алис гледа в апартамента си?
— Елвис. Котарак е и се казва Елвис.
— Правилно. Мисля, че вие сте господин Ферис.
— Аз съм. Може ли сега да говоря с Алис?
— Да, но много съжалявам. Госпожица Алис не е тук. Но ме помоли да ви предам едно съобщение, ако се обадите.
— Какво е съобщението? — Ферис беше рязък. Искаше да пресече разтакаването и да стигне до същината.
— Ако искате да видите госпожица Алис, трябва да идете там, където ви кажа. Само вие. Без номера или госпожица Алис няма да е жива.
— Къде трябва да ида?