— В Сирия.
Очите на Ферис искряха от напрежение и раздразнение.
— Да, добре, но къде в Сирия?
— В Хама, господине. Госпожица Алис е там.
Хани кимна. Хама беше родният град на Сюлейман. Оттам беше започнала цялата пагубна история — с унищожаването на мюсюлманското братство през 1982.
— Трябва да стане размяна — отвърна Ферис. — Ако не видя Алис, няма да дойда при вас.
— Да, господине. Да, господине. — Арабинът говореше нетърпеливо, сякаш не можеше да повярва, че американецът наистина ще се предаде. Беше готов веднага с предложението. — Ще видите госпожица Алис на нурията, водното колело с кофи в центъра на Хама. Ще я видите. Ще се уверите, че е в безопасност и на свобода. После ще се обадите на един телефон и ще изчакате да дойдем. Ще ви наблюдаваме. Ако си тръгнете, ще убием както госпожица Алис, така и вас.
Ферис мълчеше и гледаше Хани. Щеше да има нужда от подкрепление, за да е сигурен, че Алис ще е защитена, когато я пуснат. Хани явно четеше мислите му. Кимна и прошепна:
— Ще бъдем там.
— Съгласен съм с размяната — рече Ферис. — На какъв телефон трябва да се обадя, когато видя, че Алис е свободна?
— Обадете се на 963–5555–5510. Не на мен. Аз съм само посредник. Когато вдигнат, кажете им на арабски, че сте господин Роджър Ферис от ЦРУ и сте готов да се срещнете с тях веднага в Хама. Искате ли номера още веднъж?
Хани беше записал телефона на един лист и го подаде на Ферис.
— Нека да ви го прочета, за да съм сигурен, че не съм сбъркал: 963–5555–5510.
— Да, господине.
— И трябва да кажа, на който вдигне, че аз съм Роджър Ферис от ЦРУ и съм готов да се срещна в Хама.
— Мамтаз, господине. Много добре. И кога ще дойдете при нас в Хама?
Ферис погледна към Хани. Йорданецът надраска няколко думи и подаде листа.
— Ще бъда в Хама в осем часа утре сутринта при старото водно колело на реката. Ако Алис я няма, сделката отпада. Разбрахте ли?
— О, да, господине. Ще им кажа. Аз съм само посредник. Мисля, че вие бързате. — Каза го с нотка на любопитство, сякаш не можеше да проумее защо Ферис е толкова нетърпелив да го изтезават.
— Погрижете се Алис да е там. И после ще получите това, което искате. Иначе — нищо. — Ферис прекъсна връзката.
— Роджър, ти си смелчага! — рече Хани и стисна ръката му. — Независимо какво ще се случи с теб, Алис Мелвил ще разбере колко си я обичал. Ще се погрижа затова. Ще живееш в сърцето й.
Мерцедесът такси ги чакаше долу. Шофьорът пушеше цигара, готов да тръгне. Околността около сградите се огласяше от звуците на арабско село на здрачаване. Децата, прибрали се от училище, играеха футбол в прахоляка; майките крещяха заповеди и се оплакваха, докато приготвяха вечерята. Когато сенките се удължиха, цветовете потъмняха и светлината на деня постепенно изчезна, светът изглеждаше така, сякаш времето е спряло.
Време било да тръгват, каза Хани и изложи плана си пред Ферис.
Колата щеше да тръгне на север, през Дара. Шофьорът беше контрабандист и СОР често го бяха използвали. Беше плащал подкупите си години наред на сирийските митничари, които бяха толкова безкрайно корумпирани, че все едно всички бяха едно голямо семейство. Ферис щеше да премине няколкото километра до границата в едно скривалище под задната седалка. Неудобството щеше да трае само трийсетина минути; после щеше да се вози на седалката отпред до шофьора. Хани щеше да изпрати на север две коли, за да придружат таксито през Дамаск и после нагоре до Хама. Щяха да пътуват цяла нощ. Хани щеше да подготви друг отряд да ги чака в Хама. В мига, в който освободяха Алис, хората му щяха да я заобиколят и да я върнат в Йордания. Щеше да има бая оръжие, в случай че нещо се объркаше, но йорданецът го увери, че нищо няма да се обърка. После, щом настъпеше подходящ момент, хората на Хани щяха да направят всичко възможно да спасят Ферис.
Хани връчи на Ферис малко електронно устройство, което приличаше на запалка „Бик“.
— Ако си в беда и не можеш да чакаш повече, натисни копчето. Ще дойдем да те измъкнем. — Ферис го взе и благодари на приятеля си. Великодушно беше да се говори за спасяване, но Ферис знаеше, че това пътуване е еднопосочно.
33.
Хама, Сирия
Ферис отиде при сирийския таксиметров шофьор сам. Мъжът беше към четирийсетгодишен, с хитри очи и дебели мустаци, които висяха над устните му като четки. Шофьорът отвори задната врата на ръждясалия червен мерцедес, дръпна една скрита ръчка и повдигна задната седалка. Отдолу имаше място точно колкото за един човек. Върху голия метал беше постлан избелял килим и имаше бутилка минерална вода.