Стигнаха до центъра на Хама към седем и половина, пак прекалено рано. Ферис каза на шофьора да кара към северните предградия и после да се върне обратно. Докато обикаляха, гледаше сградите. От някои бяха останали само фасадите и той си даде сметка, че това сигурно е един от кварталите, унищожени, когато Хафез Асад бе вкарал танковете си в мюсюлманските квартали на града преди близо три десетилетия и бе изравнил къщите със земята, унищожавайки всичко вътре. Мюсюлманските братства се бяха скрили в катакомбите на стария град, близо до реката, но бяха изкарани с огнехвъргачки, газ и куршуми. Това беше светът, създал Сюлейман. Омразата, която беше посята тук, сега се беше съсредоточила върху Америка и днес, конкретно, върху Роджър Ферис.
Шофьорът паркира таксито на автобусната спирка близо до река Оронтес. Ферис седеше в колата и се оглеждаше за Алис. Наближаваше осем. Каза на шофьора, че отива да се поразходи и че ако не се върне до два часа, да си върви без него. Даде му сто динара. Знаеше, че са прекалено много, но за какво му бяха пари, ако умреше? Излезе от колата и тръгна към древните дървени колела, които черпеха вода от реката и я изсипваха в акведукта на града. Огледа се. Къде ли бяха хората на Хани, ако изобщо ги имаше? По-добре беше да не любопитства прекалено. Наведе глава и вдигна яката на сакото си, за да не му е студено. Раненият му крак беше схванат от дългото пътуване и куцаше повече от обикновено.
Беше безоблачна сутрин. Зимното небе, светлосиньо на хоризонта, ставаше тъмносиньо нагоре. Ферис седна на една пейка до Оронтес, близо до входа към най-голямото водно колело. Реката беше спокойно синьо-черна и в застиналите й води се виждаше отражението на джамията „Ал Нури“ и останалите каменни сгради покрай брега; под яркото утринно слънце дървените колела имаха златист отблясък. Седя десетина минути, после петнайсет, оглеждаше речния бряг. Колелата бяха повече от десет, подредени от двете страни на реката, и той не беше сигурен къде може да е Алис. Стана и направи една обиколка, после отново седна на същата пейка. Имаше чувството, че го наблюдават, но не можеше да различи търговците от терористите.
Докато мижеше срещу сутрешното слънце, Ферис видя група араби да се приближават към нурията от източния край. С тях имаше жена. Беше с дълга черна рокля и пребрадена, но имаше нещо в походката й, което го накара да се загледа. Стана и тръгна към групата, която вече се намираше на стотина метра. Щом го направи, те спряха и се разделиха. Един от мъжете каза нещо на жената, беше като заповед, и тя свали забрадката. Мъжът я бутна напред, след което избяга заедно с приятелите си и тя остана да стои сама до брега на реката.
Ферис тръгна към нея по-бързо, искаше да види лицето й, да е сигурен. За миг времето спря и той разбра, че е Алис. Русата коса, грациозното тяло, широката усмивка, когато разбра, че е свободна. Ферис извика и се затича към нея, но раненият му крак беше нестабилен, той се препъна и падна. Заради вятъра и глъчката тя не го чу, но нямаше значение. Тя беше свободна.
Стана и пак тръгна към Алис. Видя трима араби, не като другите, а добре облечени, да се приближават към нея. Бяха много по-близо до нея и Ферис чу как единият я извика по име. За миг се уплаши, но осъзна, че познава гласа, и когато погледна по-внимателно, видя, че е Хани. Йорданецът беше пътувал на север цяла нощ, за да спаси Алис лично. Ферис я извика отново, но Хани вече беше стигнал до нея и я беше прегърнал, и сега заедно с хората си я водеше към един паркиран наблизо ван. Тя изглеждаше облекчена, когато видя йорданеца, сякаш беше изгубен приятел. Ферис изкрещя от болка, когато се опита пак да се затича, но един сирийски полицай тръгна към него, сигурно заради шапката и парцаливото сако го взе за сириец, и той забави ход. Извика още веднъж, но Алис пак не го чу. Хани вече отваряше предната врата на вана, а Алис беше на задната седалка с по един телохранител от двете страни и ванът даваше на заден.