— Не се оставяй да те хванат — рече Джак последния ден, преди Ферис да се отправи на север. — Това е главното правило тук. Ако то хванат, накрая ще те убият, но преди това ще те накарат да си изплюеш червата. Така че не се оставяй да те хванат. Това е всичко. Ако видиш блокада по пътя и решиш, че ще опитат да те спрат, започваш да стреляш и продължаваш, докато не се измъкнеш или не те убият.
— Арабският ми е доста добър — отвърна Ферис.
Джак поклати глава.
— Пак ти повтарям. Не се оставяй да те хванат. Няма да се измъкнеш с приказки от тези хора. Първо стреляй. Това уважават те. Не се прави на умник. Ако избиеш достатъчно от тях, няма да има значение дали арабският ти е добър, или лош.
В деня, когато му излезе късметът, Ферис вече беше прекарал в Ирак близо три месеца. Страхуваше се почти непрекъснато и този ден не беше по-различен. Базата беше обстрелвана с миномет рано сутринта, докато си взимаше душ, и трябваше да се измъкне по гол задник от отходното място близо до караваната, само с една хавлия на кръста, и да се завре под бетонната преграда, която служеше за прикритие. Две мини се взривиха, едната на цели четиристотин метра. Явно вече не им пукаше дали ще улучат съвсем точно, защото никога не беше съвсем точно. Ферис се върна и се доизкъпа, но си мислеше — погрешно, както се оказа, — че започването на деня по този начин е лоша поличба.
Тази сутрин се връщаше в, както го наричаха колегите му, „лайната“ — с други думи, всичко извън лагера. Обичайно прекарваше една седмица навън и една обратно вътре. На Хофман не му беше харесало — най-опасната част от работата беше минаването напред-назад — и искаше Ферис да се среща с агентите си вътре в периметъра. Шефът на Близкоизточния отдел наистина се страхуваше, че може да изгуби Ферис в Ирак, битка, която не беше сигурен, че си заслужава. Но Ферис знаеше, че предпазливостта е безполезна. По-добре да нямаш никакви агенти, отколкото да разчиташ на такива, които влизат и излизат от американски лагер.
Ферис облече покритата с петна от пот роба и си сложи карираната кафия. Беше си пуснал необходимите за Ирак мустаци и ходеше с набола брада, нито бръснат, нито небръснат. С тази дегизировка лесно можеше да мине за арабин. Не иракчанин, по-скоро египтянин, каквото беше й прикритието му. В действителност първо беше учил арабски в Кайро по време на семестъра в чужбина в Колумбийския и още говореше на арабския диалект с мекото „г“. Ферис се почуди какво ще каже жена му Гретхен, ако може да го види. Винаги си представяше шпионския му живот във вариант на Джеймс Бонд — с хубави костюми и мартинита. Ако го видеше сега, щеше да му каже да иде да се преоблече. Гретхен харесваше във Ферис всичко — освен истинския му живот.
Ферис излезе от лагера с останалите арабски работници, когато нощната смяна свърши и пристигна дневната. Знаеше, че няма да говорят с него; иракчаните, които работеха в американски бази, не говореха с никого. Рискуваха живота си заради допълнителните пари, които носеха у дома. Ако бунтовниците ги откриеха, бяха мъртви. Затова се пръскаха веднага щом излезеха през портала и Ферис изчезваше заедно с тях.
Навън го чакаше иракска кола, раздрънкан мерцедес от средата на 70-те, купен някога, когато Ирак беше фрашкан с пари. Шофьорът беше един от агентите на Ферис — млад мъж, казваше се Басам Самарай. Беше живял в иракска колония в Диърборн, Мичиган, и беше достатъчно глупав, за да повярва на американската риторика през 2003 година и да се отправи към Ирак с тлъста издръжка от ЦРУ. Семейството му беше от този район; бяха го защитили и се преструваха, че вярват на историята му, че се е прибрал, за да започне нов бизнес с внос на сателитни чинии и декодери. Един ден щеше да свърши с куршум в главата, Ферис го знаеше. Но не можеше да направи нищо.
— Мараба, Басам! — поздрави Ферис, тръшна се на предната седалка и вдигна стъклото на прозореца. Иракчанинът беше облечен с евтино кожено яке, косата му беше замазана назад с гел.
— Как си, пич? — попита Басам. — Гот ли ти е? — Обичаше американския уличен език, макар че Ферис го беше предупредил, че това е опасно. Напомняше му за дома в Диърборн. Но не беше само това. Очите на Басам искряха днес, сякаш умираше да каже нещо на Ферис.
— Добре съм — отвърна Ферис. — Хубаво е да излезеш навън. Омръзна ми Балад. Прекалено много щури американци. Готов съм за малко щури иракчани.
— Добре, шефе, приготвил съм ти един много щур за днес. Няма да повярваш. Сериозно, пич. Голяма клечка. — От вълнение Басам говореше като диджей.