Пътуваха няколко часа. Ферис не беше сигурен колко дълго — превръзката на очите му беше толкова стегната, че не можеше да се ориентира тъмно ли е, или светло — но усети, че въздухът застудява. Предположи, че колата се е отправила на север към Халеб или на изток към Ирак. Конвоят най-накрая спря. Оставиха го да лежи вързан на пода, докато похитителите се качиха по някакви стълби. След няколко минути дойдоха някакви хора, отвориха задната врата, издърпаха го с главата напред и го понесоха като навит на руло килим — бяха го хванали за врата и краката — нагоре по някакви стълби, влязоха в сграда, после надолу по някакви стълби към, както предположи Ферис, мазето. „Значи тук ще свърша“, помисли си Ферис.
Но не стана така. Двамата мъже — мърмореха си цитати от Корана — го оставиха с вързани очи, но му развързаха ръцете и краката, дадоха му вода и храна и го заведоха до една воняща тоалетна. После отново го вързаха, хвърлиха го върху един мръсен дюшек и му казаха да поспи. Той спа на пресекулки, стряскаше се от всеки шум, идващ от горния етаж.
На следващата сутрин го преместиха отново. Превръзката на очите му се беше разхлабила от потта. Този път пътуването не беше толкова дълго — не повече от половин час. Ферис предположи, че го местят от една тайна квартира в друга — вероятно в Халеб. Ирак беше прекалено безумно място за криене дори и за тях. Минаха през същата процедура: вдигнаха го като навит килим, пренесоха го нагоре и после надолу по стълбите. Във втората тайна квартира отново му дадоха храна и вода и му позволиха да използва тоалетната. Тази не миришеше толкова зле и тоалетната чиния имаше дори седалка. После отново го вързаха и го оставиха да седи на стол, но не много дълго. Горе се чу шум, бръмченето от пристигането на няколко коли, приглушени приветствени възгласи, молитви.
Ферис се стряскаше всеки път, когато някой слезеше по стълбите — мислеше си, че изтезанията всеки момент ще започнат. Когато за пореден път чу скърцането на дъските, стомахът му се сви. Но гласът, който го поздрави, не беше толкова груб. Мъжът развърза ръцете и краката му, отпуши му устата и накрая, за най-голяма изненада на Ферис, свали превръзката от очите му. Беше същият човек с медното лице, който го беше посрещнал в Хама и беше опрял пистолет в ребрата му. Египтянинът му подаде бръснач, крем за бръснене и хавлиена кърпа и го поведе към банята отзад. Ферис видя, че има и душ.
— Измий се — рече египтянинът. — Ти си наш гост.
Размекваха го. Ферис не знаеше какво означава това, но едва ли беше на добро. Затвори вратата на банята, пусна душа и остави водата да се лее върху тялото му. Беше мръсен от возенето в тайника, от подовете на колите и спането по мръсните дюшеци; видя как мръсотията се стича към канала и си представи за миг, че и цялото му тяло може да се разтопи и да изтече в дупката. Приятно беше да е чист, още по-приятно — гладко избръснат. Погледна очите си в огледалото. Бяха подпухнали, обградени с тъмни сенки. Искрата я нямаше; остатъкът беше твърд, сив и непреклонен. Зачуди се дали Алис може да обича такова лице — ако доживееше да я види отново, разбира се. Но пък и тя сигурно беше променена от кошмара, който беше преживяла. Вече не бяха същите хора. Ферис се изтри с хавлията, среса се и се приготви да посрещне това, което го чакаше горе.
Дойдоха да го вземат късно сутринта, след като пристигна още една кола. Отново му вързаха очите, но по-хлабаво, и го поведоха два етажа нагоре към просторна стая в дъното на сградата. Помещението беше тъмно, пердетата спуснати, но те светнаха лампата, сложиха Ферис да седне на един стол и му наредиха да чака. Някой отзад развърза превръзката на очите му и я остави да падне. В сенките в дъното на стаята Ферис видя видеокамера, монтирана на статив. „О, боже! — помисли си. — Ще снимат обезглавяването ми така, както направиха с останалите“. Страхът раздруса тялото му като токов удар. Затвори очи и опита да се успокои. Поне щеше да е бързо. Надяваше се да може да го посрещне мълчаливо.
След двайсет минути един мъж влезе в стаята и седна на стола срещу Ферис. Ферис го гледа дълго. Устните му се раздвижиха — Боже мой! — но не излезе нито звук. Искаше да проговори, но дори още повече искаше да разбере.
Беше Сюлейман. Косата му беше по-светла, брадата подстригана, но със сигурност беше същият човек, когото Ферис беше виждал толкова пъти на оперативки, в архиви и на снимки, закачени по стените на офисите. На живо изглеждаше дори още по-интелигентен, отколкото на снимка. Очите му бяха като кладенци, които те привличат навътре, вместо да отразяват искрици светлина. Имаше тънки бръчици покрай тях, ъгълчетата на устните му бяха леко извити нагоре и изглеждаше — колкото и странно да беше — така, сякаш се усмихваше. Върху лицето му беше изписано любопитство, но и студена като камък твърдост. Сюлейман, изглежда, чакаше Ферис да каже нещо, сякаш беше папагал, купен от скука. Вероятно искаше да го поласкае.