— Познавам те — рече Ферис. — Ти си прочут човек за мен, но не мислех, че някога ще видя лицето ти на живо. Явно е чест, че си дошъл да ме видиш.
— О, трябваше да дойда да ви видя лично, господин Ферис. Щеше да е грешка да оставя срещата на човек, който не знае за какво става дума.
Ферис не разбираше.
— И защо? Можеше да изпратиш, който и да е от хората ти да ме разпита.
— Нямаше да си струва. Защото, сър, вие сте първият.
— Първият — повтори Ферис. Не искаше с нищо да се издаде, но нямаше представа за какво говори Сюлейман. Първият пленен агент на ЦРУ? Първият американски затворник? Този човек говореше с недомлъвки.
— О, да. Вие сте нашият пръв дезертьор. — Сюлейман се усмихна. В очите му се появиха едва ли не искрици. — Най-първият. И то от легендарното ЦРУ! Трябваше да се срещна лично с вас, за да реша дали сте такъв, за какъвто се представяте. Това, което ни носите, е толкова добро, че си мислим, че сигурно е на зло. Но според мен днес е велик ден. И както виждате, сме готови за вас. Имам видеокамера, за да запиша този момент и да го изпратя на Ал Джазира, за да стигне до всички наши умми62, та да могат и те да се радват заедно с нас. И заедно с теб — мина на „ти“ и той. — Ще заснемем филм двамата с теб. Филм за света.
Ферис присви очи, но не каза нищо. Беше се разменил за живота на Алис, това беше истина, но едва ли беше дезертьор. Щом като камерата не беше тук, за да запише разпита и обезглавяването му, каква беше целта й? Инстинктът му подсказваше, че трябва да говори колкото се може по-малко и да остави Сюлейман да очертае контурите на взаимодействието им.
— Благодаря ти — рече Ферис. — Сега съм в твои ръце.
— Господ здраве да ти дава. Искаш ли чай? Или кафе? Вода?
— Кафе — отвърна Ферис. — И минерална вода.
Сюлейман се разпореди. Дори и в терористичната тайна квартира си имаха слуги. После отново се обърна към Ферис.
— Имам първи въпрос към теб. Много съм любопитен. Нямам търпение. Кога разбра, че си бил мюсюлманин? Кога чу — ал-дауа — повика?
— Съжалявам — рече Ферис. Заби пръст в ухото си, сякаш за да почисти насъбралата се кал. Искаше да чуе въпроса още веднъж.
— Кога разбра, че дядо ти е отишъл в Босна от Ливан, преди да замине за Америка? Преди да започнеш работа в ЦРУ ли? Чудех се, разбираш ли, дали биха пуснали истински мюсюлманин в ЦРУ, където може да разбере тайните на евреите и кръстоносците.
Ферис се опита да избистри ума си, за да може да мисли — опита се да си представи парченцата от мозайката. Сюлейман явно си мислеше, че той се е предал доброволно, защото е мюсюлманин. Чудеше се какъв е правилният отговор на неговия въпрос, отговорът, който щеше да му даде по-голяма гъвкавост. Спомни си момчешкото любопитство към корените си — така и не разбра коя страна беше напуснал дядо му, така и не узна тайната, заровена под недомлъвките и подмятанията. Възможно ли бе дядо му изобщо да не е бил католик, както твърдеше, а мюсюлманин? Със сигурност имаше такава вероятност. Сети се за разговорите с майка си само преди няколко седмици и това му помогна да измисли отговора.
— Стана, след като започнах работа в ЦРУ. Майка ми намери фамилни документи. Тогава разбрах.
— Ал хамду л’Илах. Мисля, че видяхме тези документи. Същите са, които ни изпрати чрез посредника си.
Ферис кимна, но нещата в ума му се завъртяха още по-бързо. Какви документи? Какъв посредник? Кой беше измислил сложната игра, която играеха? В чии хитри кроежи беше попаднал?
— Първо мислихме, че документите са фалшиви — продължи Сюлейман, — докато сами не ги проверихме в Ливан, в архивите на твоя вилает Триполи. И се оказаха верни. Там е отбелязана рождената дата на дядо ти. Отбелязана е дори рождената дата на баща ти в Америка. Другите продължаваха да те смятат за лъжец, но аз започнах да се чудя.
— Благодаря ти — отвърна Ферис.
— Затова ще те наричам с истинската ти фамилия — Фарес. Така трябва сега, когато си с нас, и то толкова близо до земята на предците си. Знаеш ли го? Сунитите в Триполи са само на десетина километра оттук, през границата. Това е подарък за теб, Фарес. Може би ще ти позволим да си идеш у дома, когато приключим с теб. Искаш ли? Първо ще те заведем до Дамаск, за да дадем записа на признанието ти, че си правоверен на Ал Джазира, за да видят всички умми. Те чакат думата ми. После ще отидем до Триполи, дома на твоите предци. Пътуването радва ли те?