— Благодаря ти, че пусна Алис Мелвил да си върви — рече Ферис. Думите се изплъзнаха от устата сами. Това беше единственото чувство, което не беше инсценирано, единственият елемент от пъзела, който си мислеше, че разбира. — Тя не е мюсюлманка, но аз много я обичам.
Сюлейман рязко изправи глава, като животно, чуло шум, който не му се нрави.
— Съжалявам. Какво каза? Коя с Алис?
— Само искам да ти благодаря. Затова че пусна Алис Мелвил да си върви — в Хама, при водните колела. Бях много признателен. Това е всичко.
Сюлейман протегна ръце към Ферис с дланите нагоре в знак на невинност.
— Но, Фарес, не сме пускали тази жена Алис. Как бихме могли? Защото най-напред не сме я отвличали. В интерес на истината дори не знам коя е. Алис? Сега ме разтревожи. Чудя се дали не ми погаждаш някой номер?
— Мили боже! — възкликна Ферис. Беше почти шепот. Вече го видя. Беше явно. Само един човек знаеше достатъчно от най-секретните разузнавателни сведения на ЦРУ, за да изпраща измамни парченца на Сюлейман. Само един човек знаеше достатъчно за Омар Садики, за да го препрограмира — да обърне полярността му, за да изглежда в очите на другите, че изпълнява напълно различна мисия. Само един човек можеше да знае достатъчно за Алис Мелвил, за да инсценира отвличането й като средство да подмами Ферис в капана. Трябваше да е Ед Хофман. Беше размахвал Ферис като лъскава примамка, проблясващо отражение в огледалната зала. И Ферис намрази Хофман така, както никога не беше мразил никого.
— Объркан си от нещо, Фарес, и се чудя защо — рече Сюлейман. И той се беше позамислил в момента на мълчание, когато мозайката се беше преподредила в ума на всеки от двамата. Приближи стола си до Ферис и сложи ръка на шията му — не натискаше силно, но достатъчно, за да напомни на Ферис, че е изцяло в ръцете му. — Нека видя очите ти — продължи сириецът. — Погледни ме и ми кажи, че това, което казваш, е истина. Това е моят детектор на лъжата. Да сложа ръка на шията ти и да се вгледам в очите ти. Кажи го.
— Казвам истината — рече Ферис. Опита се да потисне чувствата си съвсем. И почти успя. Но клепачите му потрепнаха: не мигна, но беше близо. Престараваше се и Сюлейман усети, че нещо не е наред.
— Мисля, че лъжеш, Фарес. Има нещо нечестно у теб. Малко ли е? Или всичко? Не знам и това ме кара да се чувствам неловко. Но е добре, че дойдох да те видя, нали? Защото скоро ще разбера къде са лъжите. Господ да ми прости, но повече не си мой гост. Вече не си ми на сърце.
— Какво съм тогава?
— Ти си мой пленник.
Сюлейман извика някакво име и египтянинът дойде на бегом в стаята заедно с още един мъж, който носеше черна маска за ски. Сюлейман им каза на арабски, че е време да разпитат човека от ЦРУ. Щели да заснемат видеото за Ал Джазира по-късно, когато разберат каква история ще разкаже. После се изправи, наведе се над Ферис, изплю се в лицето му и излезе.
Накараха Ферис да седне на един дървен стол и към дръжките му прикрепиха голямо парче шперплат с пробити в него дупки. Завързаха ръцете и краката на Ферис с дебел изолирбанд и тел, след което стегнаха китките му върху шперплата, като привързаха с тел всеки пръст поотделно, за да седят като отделни мишени. Когато приключиха с връзването, египтянинът донесе един голям железен чук, сложи го на „масата“ между обездвижените пръсти на Ферис и каза:
— Добре дошъл в Гуантанамо.
Оставиха го за двайсетина минути. От разговора в съседната стая Ферис разбра, че явно се хранят. Усети как пръстите му пулсират в очакване на болката. Щеше ли да използва отровата сега, ако още беше у него? Страданието, което го очакваше, беше безсмислено. Беше дошъл тук да умре, убеден, че по този начин може да спаси Алис. Но тя изобщо не се беше нуждаела от спасение, защото от Ал Кайда никога не я бяха отвличали. Някой го беше преметнал да рискува живота си за нищо. Ферис си спомни сцена от един роман на Андре Малро, който беше чел в колежа. На двама убедени комунисти партизани им предстои да бъдат изтезавани и единият, в израз на саможертва, решава да даде хапчето с отрова, което носи скришно, на другия, който е по-слаб. Дава капсулата на по-крехкия си другар — а той я изпуска в една пукнатина на пода, така че вече никой от тях не може да я използва. За Ферис тази сцена беше мерило за безсмислена смърт, досега.