— Направил си ни на глупаци.
— Не съвсем. Просто ви изиграх. Следвах вашия сценарий. Вие сте суперсила и създавате такова вълнение с всяко движение, дори и когато си мислите, че сте тихи и умни, че понякога ни излиза късметът да се плъзнем зад вас и да яхнем вълната.
— А обаждането от Сюлейман, което засякохме? И есемесът на мобилния му телефон? И те са твое дело, нали?
— Страхувам се, че да. Трябваше здраво да дръпнем конеца, за да сме сигурни, че ще можем да те доведем на тази финална среща. Трябваше да повярвате, че глупавата ви игра действа. Имахме стар подслушан разговор на Сюлейман в базата си данни. Съжалявам, но не е чак толкова трудно човек да ви манипулира.
Ферис събра длани и тихо изръкопляска, сякаш завесата на сцената беше спусната.
— Много впечатляващо. Единственото, което не мога да ти простя, е, че манипулира Алис. Животът й беше тук, в Йордания. Тя обичаше Аман. Ти унищожи всичко това. Тя никога вече няма да може да се върне. Ще си мислят, че работи за теб.
— Скъпи ми Роджър, всички в Йордания работят за мен. Защо тя да се различава от останалите? Но трябва честно да ти кажа, че се самозаблуждаваш, ако мислиш, че аз съм я изложил на опасност. Ти го направи. Ал Кайда наистина можеха да я отвлекат, ако не я бяхме задържали, за да я предпазим. Не бива да ми се сърдиш. Всички парченца бяха в ръцете ми. — Той дръпна продължително от пурата си и издуха идеални кръгчета дим, но Ферис не го гледаше.
— Толкова се уплаших за нея, Хани. Бях готов да умра заради нея. Ти го използва. Разчиташе на това. Без него планът ти нямаше да проработи. Обърна любовта ми към нея в оръжие. Как да простя това?
Хани мълчеше. Погледна към прозореца на остъклената болнична тераса и синята шир на Средиземно море, после отново се обърна към Ферис. За пръв път в очите му се четеше нотка на съжаление, която помрачаваше леко доволния им блясък.
— Съжалявам за това, Роджър. Разчитах на благородството ти, но ти наистина постъпи така, както би трябвало да постъпи всеки мъж. Не знаех колко много я обичаш, докато не говорихме насаме в апартамента й. Но ще ти кажа истината: това само ме накара да се потрудя още повече всичко да се получи както трябва. Следяхме те всяка секунда. Сложихме на обувките ти прах, който оставя следа, и можехме да я следваме; в плата на сакото, което ти даде шофьорът, имаше втъкани маркери. Самият президент на Сирия ни беше обещал помощта си, ако нещо се обърка.
Ферис кимна, но мислеше за Алис. Страните му отново поруменяха от гняв.
— Били сте я, когато сте я отвлекли от дома й, и сте я завели в Хама. Видях кръвта.
— Първо, скъпи мой, не е била отвлечена. И не сме я били, за бога! Беше дала кръв преди месец в Палестинския червен полумесец и ми хрумна, че по-късно може да ни дотрябва. Дори не сме разбивали апартамента й. Дойде с нас доброволно, поради една проста причина — мислеше си, че така ти помага.
— Не се е наложило да я принуждаваш?
— Не, изобщо. Алис е по-сложна, отколкото явно предполагаш. Тя живее живот, който не разбираш. Мислиш ли, че някой като нея може да работи в Йордания, да снове из палестинските лагери и да няма контакт с Мухабарат? Не го казвам, за да те разстроя, а за да те зарадвам. Като всичко ценно и тя е забулена. Тревожеше се за теб от много време, скъпи мой. И поради някаква странна причина тя те обича толкова, колкото и ти нея.
Ферис премигна и щом го направи, очите му се овлажниха. Изобщо беше ли разбирал нещо?
— Трябва да я видя. Къде е тя?
— Наблизо е. Знае, че си добре. Цветята в стаята ти са от нея.
— Мога ли да я видя?
— Разбира се, скъпи мой. Ти си свободен човек. Но мисля, че първо трябва да поговорим за Ед Хофман.
Ферис се сепна и се изправи. Мерило за това колко много се беше променил от каскадата събития беше фактът, че изобщо не се беше сетил за Хофман, откакто се беше събудил в болничното легло.