— Той знае ли какво се случи?
— О, да, до голяма степен. Не всичко. Той е в Аман. Затова всъщност те доведох тук. Освен че ти е роден град, това е място, където можеш да останеш невидим, докато решиш какво искаш да правиш с Ед.
— Сигурно е полудял. Това ще го съсипе.
— В никакъв случай. Това може да е звездният му час. Или поне разните там шефове във Вашингтон ще го приемат за такъв. Заедно ще използваме сведенията на Сюлейман за Пакистан, Ирак, Сирия и Европа. Не мисля, че ще продължи като хвалба, ако кажа, че това е най-големият ни успех срещу Ал Кайда. Сюлейман е човекът в центъра на всичко. Сега, когато го унищожихме, на Ал Кайда ще й трябват години да се възстанови.
— И светът ще си мисли, че всичко се дължи на операцията на Хофман?
— Разбира се. Истинските разузнавателни операции остават в тайна завинаги. Вие, американците, не можете да разберете това. Неспособни сте да пазите тайна, защото сте демокрация. Но ние нямаме този проблем. Когато се стигне до слава, ахлан уа сахлан, цялата е твоя. Или на Ед, бих казал. Ти си по-голям проблем.
— Защо трябва да съм проблем? Аз съм този, който го извърши. С твоя помощ, разбира се, Хани паша.
— Не разсъждаваш, скъпи. ЕД Хофман ще си помисли, че през цялото време си работил за мен. Може и да си бил мой виртуален агент, но той ще реши, че всичко е било истинско. Има някои неубедителни подробности. Ти произхождаш от мюсюлманско семейство и дядо ти е отишъл в САЩ от сунитския Триполи в Ливан, а ти не си казал на ЦРУ за това. Опасявам се, че може да им се види странно.
— Но и аз самият не знаех. Ти си този, който го откри.
— Да. Но, честно, дали Ед Хофман ще ти повярва? А и дори той да го направи, какво ще си помислят от контраразузнаването на ЦРУ, Главния инспекторат, председателите на Сената и комисиите за вътрешно разузнаване? Ще имат толкова много въпроси. И тези въпроси няма да ти позволят да останеш в ЦРУ. Хората ще си мислят, че си мой агент. И ще са прави.
Ферис затвори очи и разтри слепоочията си със здравата си ръка. Трябваше да помисли. Къде всъщност се намираше? Къде искаше да отиде? Беше изминал много път, но не за да седи в остъклената тераса в Триполи заедно с Хани паша.
Хани дръпна за последно от „Чърчил“-а си и го остави. Огромната пура беше почти догоряла.
— В ума си не вярваш, че си бил агент на йорданското разузнаване. Но обективно погледнато наистина си бил мой агент: контролирах те, насочвах те и те ръководех. Фактът, че не си го осъзнавал, е от второстепенно значение според мен. Каквото и да кажеш, на колкото и полиграфа да се подложиш, Хофман и приятелите му ще си останат завинаги с подозрението. Съжалявам, но това е положението.
— Това са глупости, Хани. Но ако предположим, че е вярно, какво според теб трябва да направя?
— Важното е, че ти спечели. Можеш да правиш каквото си пожелаеш.
Ферис погледна към светлината зад прозореца, ясна и чиста, осветяваща толкова много тъмни местенца. Казаното от Хани беше вярно, поне отчасти. Ферис беше минал през врата, през която не можеше да влезе отново. Макар че имаше чувството за недовършена работа. Беше оцелял, но толкова много други хора бяха мъртви и толкова много от убийците им още бяха на свобода. Чувстваше се като марионетка. Беше си изпълнил ролята умело, но пиесата още не беше свършила. Знаеше го по-добре от всеки. Той пръв беше разбрал за съществуването на Сюлейман от един иракски агент в мръсната барака южно от Тикрит. Случаят беше негов. Не на Хофман, нито на Хани. И не беше приключил. Хани грешеше: той не беше спечелил, още не.
Затвори очи и видя лицето на противника си. Позволи си да си спомни стаята в Халеб, стола, шперплата, за който бяха завързани пръстите му, видеокамерата в дъното, дяволската увереност в очите на Сюлейман, че той владее положението. Правеха филм; това беше казал той, филм, който трябваше да бъде показан по Ал Джазира. Но какъв беше филмът на Сюлейман? Докато въртеше въпроса в ума си, изведнъж му стана ясно какво трябва да направи. Обърна се отново към йорданеца, толкова изкусен в облеклото и лъжите си.
— Добре, Хани. Да бъде както ти искаш. Аз съм твой агент. „Обективно казано“. Никой никога няма да повярва, че не съм бил. Но сега, когато вече съм твоят човек, трябва да ми възложиш една последна мисия.
— И каква е тя, скъпи ми Роджър? — Усмивката на Хани беше повече от самодоволна. В съзнанието му играта беше приключила. Не му беше хрумвало, че Ферис може да поиска да напише епилог.