— Да, през цялото време.
— И всички сведения от ЦРУ са били верни?
— Да, верни. Вие бяхте вътре в ЦРУ.
— Яллах! — възкликна Сюлейман с усмивка. — Бил съм вътре в ЦРУ. Това ме прави доволен. Благодаря на Аллах!
— Благодаря на Аллах — повтори Ферис.
— Можехме да направим велики неща заедно, за умма. Толкова много неща.
Ферис изстена и главата му отново клюмна на гърдите. Беше получил достатъчно. Не искаше да насилва късмета си. Сюлейман му зададе още един въпрос, но той само изстена.
След десет минути Хани влезе с маската си, седна на третия стол и изкрещя на Ферис и Сюлейман да внимават. Говореше на груб арабски диалект, не с обичайния си изискан глас, а по начина, по който функционер на Ал Кайда би разпитвал бивш водач, предал каузата.
— Погледни ме, Карим ал Шамс. Великият „Сюлейман“. Получаваше ли информация от човека на ЦРУ Роджър Ферис?
Сюлейман се разсмя. Беше проява на независимост. Хани го удари, много по-силно, отколкото беше ударил Ферис. После го изрита здраво първо по пищяла, после по коляното, после в бедрото. Скритата камера хвана ръката и крака на Хани, но не и лицето.
— Получаваше ли информация от човека от ЦРУ Роджър Ферис? — повтори въпроса си Хани.
— Да — изстена Сюлейман. — И се радвам, че го направих. Благодаря на Аллах. Това беше нашата победа.
— Защо направи такова ужасно нещо? — изръмжа Хани.
— Гордеем се със стореното. Гордеем се с операцията с американеца.
— Ти си обида за мюсюлманите. Ще навра обувката си в устата ти. Ти си срам за умма.
— Не се срамувам. Гордея се. Тази операция с американеца беше нещо велико за мюсюлманите. Тя говори, че сме способни на всичко.
Хани стовари юмрука си в лицето на Сюлейман, все едно не можеше да сдържи яростта си. Кръв рукна от носа му. Хани го наруга, стана и си излезе. Зад двойното огледало операторът изключи камерата. Вече имаха всичко, което им трябваше.
Един от мъжете на Хани дойде да развърже Ферис. Когато ръцете и краката му бяха свободни, той се надвеси над Сюлейман и му се усмихна. Това беше достатъчно за Сюлейман, за да разбере какво се е случило току-що. На лицето му се изписа безкрайно отчаяние. Стана му ясно, изведнъж.
— Ти губиш — рече Ферис.
Сюлейман изрева от мъка, воят на пречупен дух. Бяха го измамили. Беше работил с човек от ЦРУ. По-добре да беше мъртъв.
В Бейрут Ферис хвана такси и каза на шофьора, че иска да го закара до Дамаск, на три часа път от другата страна на билото на Ливанската планина. Беше субару, достатъчно удобно. Искаше да вземе маршрутка, но Хани го посъветва да не го прави. Щеше да изглежда странно американец да се вози заедно с турски работници и камериерки от Судан. Ферис трябваше да намери хубава кола и да седне на задната седалка като истински американец. В интерес на истината Хани изобщо не искаше Ферис да ходи до Дамаск. Нека някой друг да достави записа на Ал Джазира. Но Ферис беше настоял. Ако имаше проблем, само той щеше да може да обясни. Присъствието му доказваше автентичността на записа — той беше живото доказателство за това. Хани знаеше, че е така, но въпреки това се възпротиви. Предложи да изпрати отряд от спецслужбите да го охранява, но Ферис отказа. Това щеше да направи пътуването още по-опасно, а не обратното. Хани се съгласи, че Ферис е прав, но не остана доволен. Не искаше бомбата, която носи Ферис, да избухне в ръцете му.
Субаруто напусна Бейрут покрай брега и започна стръмното изкачване през планинските градове Алей и Бхамдун нагоре към билото. В планината имаше дълбок сняг и пътищата близо до върха бяха заледени, въпреки че грееше слънце. Изпълзяха до най-високия връх, покрай контролно-пропускателните постове на ливанската армия, и после се спуснаха надолу към Чтаура и долината Бекаа. Ферис усети, че стомахът му започна да се свива от страх, когато наближиха сирийската граница. Откакто беше в Близкия изток, вечно се беше страхувал от тази граница. Беше точка, от която нямаше връщане. От другата страна човек се оставяше на милостта на съдбата.
Хани му беше дал йордански дипломатически паспорт. На теория това трябваше да улесни нещата. Но сирийците бяха любопитни. Защо този човек, Фарес, пътува от Йордания? Информационните им системи бяха прекалено примитивни за по-сериозно търсене на друга самоличност, но въпреки това бяха подозрителни. Попитаха Ферис колко дълго смята да остане в Сирия и той отвърна, че очаквал да се забави само няколко часа. Трябвало да предаде една пратка и после се връщал в Ливан. Това явно окуражи капитана от гранична полиция. Ферис може и да беше проблем, но поне нямаше да е за дълго.