Колата прекоси анти ливанските заграждения покрай сирийската граница и след трийсетина минути се озоваха в покрайнините на Дамаск. Градът се простираше с километри в Сирийската равнина, бижу на Изтока, по-загубило блясъка си. Ферис даде на шофьора адреса на бюрото на Ал Джазира в Абу Раманех, близо до френското посолство. Офисът се намираше в невзрачна бетонна сграда. Като по-голямата част от Дамаск и тя изглеждаше извадена от капсула на времето от 60-те години. Когато пристигнаха, Ферис накара шофьора да го изчака: нямало да се забави повече от десетина минути и после се връщали в Бейрут.
Стисна малкия пакет с оригиналната видеокасета, увита в амбалажна хартия. Имаше и копие в джоба на сакото си. Натисна звънеца, на който пишеше „Ал Джазира“, и когато секретарката му отвори, поиска да се срещне с главния кореспондент. Появи се набит мъж с двуредно сако „Джордж Рафт“ и шарена вратовръзка. Огледа Ферис подозрително.
Ферис се изкашля. Не искаше да изглежда нервен, но не можа да се овладее. Това беше краят на един дълъг път.
— Нося ви касета от Рауф — каза Ферис.
— Кой? — попита мениджърът на кореспондентското бюро и се отдръпна назад.
— От Рауф. Това е името, което използва. Каза ми, че очаквате запис от него. Специална информация, която ще представлява голям интерес за вашите зрители.
Главният кореспондент пребледня. Прибра се бързо в кабинета си и Ферис го чу да говори по телефона. Гласът му звучеше покорно. Чу го как повтори името „Рауф“ няколко пъти, но не можа да разбере нищо повече. Накрая човекът се върна. Изглеждаше облекчен и скоро стана ясно защо. Щеше да се отърве от неканения си гост. Главният кореспондент му връчи лист, на който беше записал адрес в Стария град.
— Вървете при Хасан, щом имате касета от Рауф — каза той. — Не тук. Ето адреса. — Махна с ръце, сякаш искаше да изпъди Ферис през вратата.
— Нека ви оставя едно копие — отвърна Ферис, извади касетата от джоба си и я остави на масата. — Ако нещо се случи с мен и не успея да я занеса, ще искате да я видите. Много е важно за всички араби. Това е специален дар от Рауф.
Мъжът не остана особено доволен, че му оставят този тревожен важен подарък. Но не се опита да го върне.
Адресът беше в Баб Тума, християнския квартал на Стария град, колкото и да беше странно. Вероятно това беше поредната форма на такия. Шофьорът се оправяше някак със задръстванията и ревящите клаксони по улица „Багдад“ и накрая стигнаха до Баб Тума. Напредваха едва-едва по една стара улица покрай останките на древната градска стена. Най-накрая стигнаха до една калдъръмена улица, прекалено тясна за такси, и шофьорът спря и махна с ръка. Адресът беше някъде нататък, сред магарешките каручки и тъмните улички. Ферис пак му нареди да изчака: щеше да се върне след няколко минути.
Продължи пеш. Кракът му пулсираше от раните от шрапнели, но със силата на волята си той накара болката да изчезне. По тясната уличка имаше поток от сирийци, излезли на пазар. Месар режеше агнешко на открито; няколко врати по-нататък двама мъже разглеждаха сирийско мъжко списание в бръснарницата, докато чакаха да ги подстрижат. Двойка си избираше сватбени халки в един бижутерски магазин. Чернооки деца излизаха от двора на едно американско училище. Ферис се почувства така, сякаш изчезва в анонимния водовъртеж на този арабски град, но знаеше, че не е така. Набиваше се на очи като белег върху кожата. На всеки прозорец виждаше зловеща икона на Исус, мрачен източен Исус, който наистина знаеше какво значи да страдаш.
Стигна до адреса. Отдолу имаше малко магазинче, продаваше музикални и видеокасети под шарена тента. До него беше входът на жилищата. Над магазина светеше. Ферис спря и огледа улицата. Блъсканицата сякаш беше оредяла. Хората се връщаха по домовете и дюкяните си. Може би знаеха. Това им беше особеното на места като Дамаск: имаха си таен език. В мига, в който се случеше нещо, или щеше да се случи, всички начаса разбираха. Така оцеляваха.
Ферис провря глава през вратата. Вътре беше тъмно, затова той натисна ключа на лампата в коридора. Една жена пред прага на врата в дъното се дръпна в мрака.
— Къде живее Хасан? — попита Ферис.
Жената поклати глава, вдигна очи към стълбите и затвори вратата си. Ферис се качи по скърцащите стъпала. Всяка дъска сякаш поддаваше, а дървените перила се клатеха. Горе на площадката беше тъмно и Ферис не можа да намери лампата. Придвижваше се пипнешком, дланта му търсеше ключа на стената. Една врата се отвори и се показа брадато лице, полуогряно от светлината отзад.