— Ти ли си Хасан? — попита Ферис. — Нося нещо за Хасан.
Брадатият не отговори. Махна на Ферис да го последва в мъждиво осветената стая. На Ферис това изобщо не му хареса, но нямаше избор. Нещата бяха стигнали вече дотук. Трябваше да направи доставката, и толкоз. Касетата щеше да свърши останалото. Чу как резето щракна зад гърба му.
В апартамента имаше още един мъж. Също като първия, и той имаше гъста брада. Носеше плетена молитвена шапчица. Ако се съдеше по студената дълбочина на очите му, спокойно можеше да е брат на Сюлейман.
— Аз съм Хасан — рече той. — Ти кой си?
— Нося ти касета от Рауф — отвърна Ферис. — Рауф ми каза да ти я дам, за Ал Джазира е. Това е последното му желание. Каза, че трябвало да ти я дам и че ти си я чакал.
— Ти си американецът? Този, когото чакаше Рауф?
— Да — отвърна Ферис. Затъваше здраво, но нямаше значение. Важното беше да вземат касетата.
Хасан кимна. Знаеше кой е Ферис — затова беше отворил вратата, — но не беше доволен.
— Чакахме касетата преди няколко дни. Но загубихме връзка. Къде е Рауф? Защо нямаме вести от него?
— Не знам — отвърна Ферис. — Знам само, че искаше да получите това. — Подаде увития в амбалажна хартия пакет. Хасан внимателно го разопакова и огледа касетата. Провери написаното на арабски отстрани. Явно бяха кодови думи. Прочете ги два пъти и кимна.
— Благодаря на господ — рече той.
— Благодаря на господ — повтори Ферис. — Аз ще си вървя. Рауф каза, че трябва да си тръгна веднага щом ви предам касетата.
— Не — отвърна Хасан. — Първо ще я изгледаме.
Гореща вълна заля Ферис. Стаята сякаш започна да се свива. Трябваше някак си да я разпъне отново, преди да го смачка.
— Трябва да вървя — отвърна той и тръгна с гръб към вратата. — Когато видите касетата, ще разберете. Трябва да бъде показана по Ал Джазира.
— Ние ще решим това — отвърна Хасан. Подаде касетата на другия човек, който включи телевизора в малката всекидневна. Имаше вградено видео. След няколко секунди щяха да сложат касетата вътре и на екрана щяха да се появят образите. Ферис знаеше, че няма време.
— Трябва да си вървя — повтори той. — Веднага.
Хасан застана зад Ферис, за да му препречи пътя към вратата. „Край“, помисли си той. Хвърли крадешком поглед към прозореца и си спомни за магазина отдолу. Сети се, че имаше тента.
— Пусни касетата — рече Хасан. Помощникът му я пъхна вътре и на екрана започнаха да проблясват образи.
Ферис се втурна инстинктивно, без да обръща внимание на болния си крак, контузените мускули, страха, който се беше загнездил в крайниците и ставите му. Извърна се с гръб към прозореца и се хвърли с всичка сила към рамката, опитваше се да предпази главата си, доколкото може. Чу как дървото се сцепи от силата на тялото му и усети как парчета стъкло разрязват кожата му като хиляди срязвания от хартия. После политна във въздуха, без да знае дали тялото му ще удари острите камъни на калдъръма, или мекия плат на тентата. Всичко трая само миг, след което усети как се удря в тентата, достатъчно, та падането да се забави, а след това се стовари на земята.
Хората на улицата крещяха и го сочеха. Не разбра защо, докато не сложи ръка отзад на главата си и не я погледна — цялата бе в кръв. Имаше само няколко секунди, преди Хасан и помощникът му да изтичат на улицата след него. Опита се да се изправи и се олюля. След което хукна по улицата; бягаше толкова бързо, колкото му позволяваше кракът. Хората продължиха да пищят, но не му пукаше. За него беше най-добре сирийската полиция да го арестува. Но го оставиха да мине.
Когато наближи портата на Баб Тума, си даде сметка, че Хасан и помощникът му не го гонят. Къде бяха? И изведнъж му стана ясно. Бяха пуснали касетата точно когато той бе скочил. Бяха приковани от образа на Сюлейман: стъписани, потресени, парализирани. Отровното хапче беше стигнало до първото разклонение. Сега щеше да продължи нататък, щеше да мине нагоре по всички нерви и сухожилия, докато не стигне до центъра на центъра. И тогава светлините щяха да започнат да гаснат, системата щеше да се свие и да изсъхне и щеше да остане само съсухрената кожа.
Шофьорът го чакаше там, където го беше оставил. Имаше кърпа в багажника и Ферис избърса кръвта. Инстинктът му подсказваше да стои далече от сирийска болница или американското посолство. Нареди на шофьора да кара към френското, най-хубавото и най-модерното в града. Обясни на военния на портала, че трябва да се види с началника на службата на ГДВС65. Може би заради кръвта, а може би заради твърдата решимост в погледа му, френският войник го покани да влезе вътре, зад тежката врата на посолството, докато се обади. Шефът на ГДВС пристигна след минутка с медицинска сестра, която почисти раните на Ферис в клиниката на посолството и повика лекар. Беше си счупил две ребра при падането и имаше нужда от близо четирийсет шева, за да се затворят всички срязвания, но беше извадил късмет. Ферис обясни малко от това, което беше направил — не много, но достатъчно, за да не изглежда смешен човекът от ГДВС, когато изпрати сводката си. Когато французинът го попита защо не е отишъл в американското посолство, Ферис отвърна: „Отстранен съм“ и французинът му се усмихна съчувствено.