Човекът му предложи дипломатическа кола и шофьор за обратното пътуване до Бейрут и Ферис с радост прие. Беше свършило. Сега имаше само една цел и тя беше да открие Алис.
Записът се завъртя по Ал Джазира след двайсет и четири часа. Говорителят го обяви за „признание на предател“. Все едно гледаш публично обесване. Може и да беше ужасно, но човек не можеше да откъсне очи.
Когато пуснаха записа, Ферис вече беше под закрилата и грижите на Хани. Дори не си направи труда да го изгледа. Остави „признанието“ на Сюлейман да си свърши работата — остави срамът и контраобвинението да отекнат в целия мюсюлмански свят, остави опроверженията и взаимните нападки да се разпрострат, остави политиците да се пенявят, да злорадстват или да търсят къде да се скрият. Не беше нещо, което щеше да отмине за няколко дни или седмици. Щяха да минат години, преди мрежата да се възстанови от токсина. Щом като движението не можеше да вярва на Сюлейман, великия съзидател на джихада, тогава не можеше да вярва на нищо.
37.
Първите дни бяха особени. Никой от двамата не искаше да говори прекалено много, от страх да не отприщят водопад от първични емоции, които да унищожат всеки шанс за щастие. Държаха се предпазливо един с друг, като двойка, която е достатъчно разумна да не рови в стари любови. Ферис си беше обещал, че ще разкрие всички лъжи и ще живее само с истината, но това не беше толкова лесно. Оказа се, че почти всичко в живота му е лъжа. Въпросът по-скоро беше да започне отново, отколкото да пренапише миналото си, и явно Алис разбираше това. А и тя също имаше тайни — загадки от живота й в Йордания, които не би могла да обясни докрай на Ферис или дори на себе си.
Срещнаха се в болницата в Триполи, където Алис беше останала, докато Ферис отсъстваше. Когато за пръв път излезе на остъклената тераса, Ферис се разрида. Опита се да й каже какво се е случило, но се отказа и тя само го прегърна по-силно. Видя белезите по лицето и врата му; понечи да хване превързаната ръка, но се сепна, когато видя, че единият му пръст липсва — можеше да си представи останалото. Ферис не си направи труда да й разказва за последното си премеждие в Дамаск. Това можеше да почака, ако изобщо се стигнеше до него.
Хани им даде кола с шофьор и те напуснаха болницата. По планините зад тях имаше сняг и кристална синева искреше във водата. Пречистващата сила на слънцето и морето сякаш изми част от мръсотията още в мига, в който излязоха на открито. Ферис посети джамията в Триполи, където според Хани прадядо му бил шейх. Искаше да я види. Показа на Алис каменната къща, в която се е родил дядо му, и тя се усмихна. Сякаш също винаги бе знаела, че е мюсюлманин.
Следобедът се спуснаха на юг покрай брега към изгубилия блясъка си смарагд, наречен Бейрут. Хани им беше резервирал апартамент във „Финикия“ с гледка към дъгата на пристанището и снега на планината отзад. Алис закачи на вратата „Не безпокойте“ и те бавно се съблякоха един друг, като Алис внимаваше много с раните му. Заведе го до леглото и не се любиха дълго време; само се докосваха и си спомняха, оставяха любовта и желанието да се завърнат. Той я чакаше; не беше редно той да започне, тя трябваше да го пожелае. И Алис го направи.
Останаха в леглото цялата нощ и на следващия ден, поръчваха си храна от румсървиса и седяха на терасата с гледка към морето. Имаха безкрайно много време сега, нямаше закъде да бързат, нямаше защо да лъжат. Ферис — полузаспал следобеда — чу как Алис му пее приспивна песен. Млъкна, когато се разсъни, после подхвана отново, като погали къдравата му черна коса. Ферис позволи на ума си да се върне назад. В известен смисъл беше преживял историята отзад напред, но дали я беше разбрал? Мислеше, че да.