— Била си част от всичко това — рече той.
— Накрая, да. — Тя спря да пее, но продължи да го гали по косата. — Била съм в Сирия и преди. Знаех какво правя.
— За Хани ли?
— Да. Той ми помогна да остана в Йордания, така че и аз му помагах понякога. Но последния път го направих заради теб. Каза, че няма да пострадаш. И че иначе никога няма да бъдеш свободен.
— Имаш ли нужда да ми кажеш нещо?
Тя се замисли за миг, после каза:
— Не. — Погали го по лицето и се усмихна. Не след дълго заспа до него.
Върнаха се в Аман с частния самолет на Хани. Хофман ги чакаше и дори да беше ядосан, не го показа. Той обираше лаврите за всичко, така както беше предвидил Хани, дори и за записа по Ал Джазира. Искаше пълен отчет за изпълнената мисия и Ферис му го даде. Не скри нищо и разговорът в мехура отне близо три часа.
— Искам да напусна Управлението — заяви Ферис, когато свърши. Хофман не се опита да го разубеждава. Измърмори нещо от сорта, че напълно го разбирал. Явно изпита облекчение. Ферис беше единственият американец, който знаеше всички факти. В този смисъл бе последният човек, когото шефът на Близкоизточния отдел искаше да вижда в ЦРУ.
Хофман му предложи щедър компенсаторен пакет — не го позлати, но го посребри. Щеше да има пожизнена пенсия за инвалидност плюс специално ранно пенсиониране, защото беше ранен по време на служба, плюс специална награда от директорския безотчетен „награден фонд“, плюс изплащане, с натрупаните лихви, на цялата отпуска, която Ферис изобщо не беше ползвал, и извънредния труд и вредните, които не си бе получил. Не беше цяло състояние, но осигуряваше приличен доход. Хофман каза, че искали да му присъдят медал, тайно, и го попита дали ще отиде до Централата, за да може директорът да му го връчи. Ферис отказа — можели да го запазят в някой сейф, заедно с този от Ирак.
Роджър Ферис и Алис Мелвил се ожениха в Аман през юни. Той малко беше попроменил външността си — остави косата си да порасне и си пусна брада. Според Алис така беше дори още по-хубав. Церемонията бе скромна. Ферис не стана мюсюлманин, но на сватбата заедно с епископалния свещеник, който ги закле във вярност, имаше и сунитски шейх. Семейството на Алис долетя заедно с майката на Ферис. Той нямаше шафер и затова реши да покани Хани, който прие това като доказателство, че му е било простено за манипулацията. След сватбата Алис продължи да работи с децата на палестинските бежанци. Ферис се присъедини към нея и хората в лагерите му се зарадваха. Той говореше езика им и слушаше това, което му казваха. Работиха щастливо до есента, настаниха се в апартамента на Алис в Стария квартал и се учеха взаимно как да готвят.
Един септемврийски ден, малко повече от година след като се бяха запознали, Хани се отби да ги види. Първо пожела да говори с Ферис насаме, но Ферис отказа — заяви, че това е приключило. Затова Хани го съобщи и на двамата: имал запитване от британски журналист от „Сънди Таймс“ за престрелката в Халеб, в която бил участвал и оттеглил се наскоро американски дипломат на име Роджър Ферис. Хани каза, че можел да осуети репортажа — имал доста приятели в Лондон, Бейрут, Париж и Тел Авив, стига това да предотвратяло изтичането на информация. Но слуховете бяха тръгнали. Което означаваше, че двамата вече не са в безопасност в Аман. Хани щеше да ги защити, но искаше да са наясно.
В началото на октомври се преместиха в друг град в арабския свят, където също имаше хуманитарна организация, която търсеше доброволци. Не казаха дори на приятелите си къде отиват. Преди да напуснат Аман, Алис разбра, че е бременна. Детето се роди в арабския свят и по този начин Роджър и Алис станаха част от самата земя, тя проникна в тях, вляха се във вените й. Не можеха да избягат от омагьосващия, изтерзан свят, който ги беше привлякъл в обятията си, а и не желаеха. Продължиха да живеят.