— Слава богу! — отвърна Низар.
— Но защо се нуждаеш от помощ? От какво се страхуваш?
— Знам прекалено много неща, господине. Пътувал съм с Абу Мусаб. Знам тайните му. Имаха ми доверие. Щяха да ме пращат извън Ирак. Подготвиха ме. Но преди няколко дни казаха, съжаляваме, но ни трябваш за самоубийствен атентат в Багдад. Мисля, че вече не ми вярват. Не знам защо. Слухове може би. Може би са чули, че познавам Басам. Затова избягах. Имат прекалено много мъченици. Не искам да умра. Искам да ида в Америка.
— Мога да помогна — повтори Ферис. — Познавам хора, които могат да ти помогнат да идеш в Съединените щати. Пари, виза, зелена карта. Всичко. Но знаеш какви са американците. Алчни. Трябва да им дадеш нещо, иначе никога няма да ти помогнат. Така че какво можеш да им дадеш? Кажи ми, за да разбера дали мога да ти помогна.
Низар поклати глава.
— Прекалено опасно е. Ще кажа само на американците. Нямам вяра на арабите. Те ще ме предадат.
Ферис се замисли за миг. Всичко, казано досега от Низар, звучеше разумно. И беше прав, като смяташе, че не може да има вяра на араби. Американец трябваше да даде тона. Ферис знаеше, че да се разкрие като американец е нарушаване на операционния план, но не можа да измисли никакъв друг начин да подкара нещата. Наведе се напред, така че цялото му лице да е на светло, и свали кафията си, за да може Низар да види чертите му.
— Аз съм американец, Низар. Работя за Националния съвет по сигурност — рече Ферис на английски и после го повтори на арабски. — Мога да ти помогна да стигнеш до Америка, но трябва да ми кажеш какво знаеш. После можем да съставим добър план.
Низар огледа внимателно лицето на Ферис, опитваше се да реши. После направи единственото, което Ферис не очакваше: падна на пода и целуна ръката му. В очите му имаше сълзи. Толкова уплашен беше, че хората на Заркауи ще го убият.
— Кажи ми какво знаеш — бавно и спокойно каза Ферис. — Така ще мога да ти помогна. Кажи ми това, което ще направи моя голям шеф във Вашингтон, президента, най-щастлив.
Низар затвори очи. Знаеше кое е то. Това беше единствената карта, която имаше. Ферис протегна ръка и докосна иракчанина по челото, сякаш го изцеляваше. Никога не беше правил подобно нещо в живота си, но чувстваше, че точно така трябва да постъпи в този момент.
— Искаха да напусна Ирак — рече Низар.
— Да — отвърна Ферис. — Вече ми каза. Защо искаха да напуснеш Ирак?
— Заради опита ми в Мухабарат. Знам как се правят бомби. Знам как се провеждат операции. Имам цялата подготовка. Казаха, че им трябвала за операциите в Европа. Колите бомби. Това е техният план за коли бомби в Европа, също като в Багдад. Но нямат достатъчно хора. Затова имаха нужда от мен. — Спря, уплашен да продължи.
— Кой имаше нужда от теб? — Ферис го погледна в очите и повтори: — Кой имаше нужда от теб, Низар? Кажи ми или си тръгвам още сега.
— Мъжът, който ръководи новата мрежа на Ал Кайда. Човекът, който планира бомбите в Европа. Човекът, от когото най-много се страхуват американците. Хората тук са във връзка с него. Искаха да ме пратят при него.
— И кой е той?
Низар отново млъкна. Седеше и клатеше глава — ужасен и несигурен как да постъпи.
Ферис усети, че може да го изгуби, ако не действа бързо. Стана от стола си, сякаш се готвеше да си тръгне.
— Хайде, Басам. Да си вървим!
Низар промълви една дума, но гласът му едва се чу.
— Говори по-високо — каза Ферис.
— Сюлейман — прошепна той. — Това не е истинското му име, това е името, което са му дали те. Сюлейман Великолепни. Той е плановикът.
„Мили боже — помисли си Ферис. — Това е. Как ще опазим този човек жив?“
4.
Балад, Ирак
Ферис се обади на Ед Хофман по сателитния си телефон. Във Вашингтон беше четири сутринта, но това нямаше значение. Хофман щеше да побеснее, че не са го събудили, когато разбереше с какво разполага Ферис. Свърза се през оперативния център на Близкоизточния отдел. Дежурният говореше раздразнено, сякаш му беше прекъснал пасианса на компютъра. Но го свърза с дома на Хофман.
— Какво, мамка му?! — бяха първите му думи. После: — Кое време е?
— Съжалявам, че те събудих — рече Ферис. — Но мисля, че попаднахме на нещо голямо тук в Додж Сити.
— Така ли? — отвърна Хофман, вече напълно буден. — Какво имате?
— Разпитвам един иракски беглец. Сунит от Самара, работил някога за разузнаването на Саддам. Сега е част от Ал Кайда в Ирак или поне е бил допреди няколко дни, когато му казали, че им трябва за самоубийствен атентат. И той избягал. Разказа ми нещо много интересно.