— Така ли? Чакам.
— Каза, че Ал Кайда искала да го изпрати навън, за да се свърже с мъжа, който планира операциите им в Европа. Изграждали мрежа, която да извършва бомбени атентати с коли в Европа. Поне той така твърди. Знае името на планьора. Нарече го Сюлейман.
— Прав си. Дяволски интересно е — изръмжа Хофман. — Какво друго каза?
— Мамка му! Не е ли достатъчно? Искам да го измъкна, Ед. Трябва да го разпитаме внимателно.
— Съжалявам, не те разбрах.
— Казах, че искам да го измъкна. Остане ли тук, е мъртъв. Казах му, че ще го измъкна, ако ми каже каквото знае.
— Няма начин. Този човек е златен. Издой го сега. Но трябва да го оставиш там, където си е, още малко, за да можем да проследим мрежата му. Насочи един от предаторите към него. Можем да видим всички, с които говори, и после да ги приберем.
— Но те ще го убият. Казах ти. Той е избягал.
— Гадна работа. Обаче ако го убият, поне ще видим кой натиска спусъка.
Ферис погледна през прозореца към Низар, който стоеше отвън на слънце. На лицето му потрепваше усмивка. Мислеше си, че ще е под закрилата на американците.
— Не ми харесва това, Ед. Мисля, че не постъпваме както трябва. Случаят е мой. Остави ме да го разнищя.
— Съжалявам. Не мога. Разпитай го сега. Измъкни всичко, което можеш, в случай че го спипат. Но го пусни да си върви днес, когато свършиш. Ще го наблюдаваме известно време и после ще го приберем. Не обичам да се държа като негодник, но ще процедираме по този начин.
— Боже! — Нямаше смисъл да спори, не и с Хофман. — Мога ли да му обещая пари и убежище поне?
— Разбира се. Няма проблем. Каквото искаш. — Хофман дори не попита колко възнамерява да му предложи. Знаеше, че изобщо няма да му се наложи да плаща.
Ферис накара Низар да седне отново и му каза, че има още няколко въпроса. Иракчанинът вече беше в добро настроение, спокоен, отпуснат, решил, че тази част от кошмара скоро ще свърши. Ферис беше пуснал малък цифров диктофон, за да запише разпита. Попита Низар за имената на връзките му с Ал Кайда в Ирак. Попита за местата, където се срещат с членове на неговата клетка. Попита как е бил вербуван и иракчанинът му обясни, че станало в Аман — в конспиративна квартира близо до Джебел Ал Ахтар, в южния край на града. Каза му адреса и Ферис старателно го записа в тефтера си. Ако можеха да наблюдават квартирата в Аман, вероятно щяха да успеят да разбият цяла мрежа. Ферис му поиска симкартата на телефона и Низар му каза и нея.
Малкият иракчанин говори няколко часа. Ферис изпрати Басам да донесе храна и той се върна с кебап и бира „Хайнекен“, произведена в Египет. Низар жадно изгълта своята. Когато свършиха, наближаваше четири. Ферис започваше да се притеснява, че са останали в къщата на чичото на Басам прекалено дълго. Съседите щяха да разберат и да кажат на останалите. Паднеше ли нощта, тук щеше да е опасно.
Когато Ферис приключи с всички въпроси, Низар го погледна с очакване.
— Вече сме готови да тръгнем към Зелената зона, нали, сър?
— Не още, Низар. — Обнадеждената усмивка на иракчанина изчезна мигновено. — На моите приятели ще им трябва малко време, за да уредят напускането ти от Ирак. Междувременно трябва да си вършиш работата. Внимавай. Не се паникьосвай. Всичко ще е наред.
— Но те ще ме убият! Казах ви го.
— Няма да те убият. Ние ще те наблюдаваме и ще те пазим. Имаме големи уши и очи.
Низар поклати глава.
— Сър, съжалявам, но вие не можете да пазите никого. Дори и себе си. Как ще опазите мен?
— Ще се погрижим за теб. Приятелят ти Басам ще е наблизо. Но не може да остане с теб. Нито пък аз. Докато не дойдем да те приберем, ще трябва сам да се грижиш за себе си.
Иракчанинът изстена. Беше дал всичко, а не беше получил нищо. Ферис не можеше да го остави така. В отчаянието си щеше да падне право в капана и да е мъртъв до залез-слънце.
— Ще ти отворя банкова сметка в Америка още сега. Става ли?
Очите на Низар просветнаха.
— Да, сър. Колко?
— Първоначално сто хиляди долара. Плюс това ще те настаним в Америка заедно с жена ти и децата.
Сега иракчанинът наистина живна.
— Един милион. Нямам жена.
Боже! Преди миг беше покойник, а сега се пазареше за пари.