— Ще видим за милиона. Сега искам да поговорим за твоята безопасност. — Извика Басам и минаха през процедурите по безопасност, които трябваше да се следват през следващата седмица. Ферис даде на Низар нов мобилен телефон за спешни случаи и той го сграбчи алчно, сякаш беше първата вноска от единия милион.
— Искам да живея в Лос Анджелис — рече иракчанинът. — Искам къща на брега. Като в „Спасители на плажа“.
— Разбира се — отвърна Ферис. — Няма проблем. — Стиснаха си ръцете и иракчанинът се измъкна на двора и се затътри през прашния двор към черното си беемве, сигурно вече си представяше момичета по бикини. Махна им за довиждане и отпраши. Ферис не го видя повече.
До Басам, чрез един от неговите агенти, стигна мълвата, че Низар е бил убит на следващата сутрин. Закусвал в едно кафе на главния път в Самара, хората там го познавали. Глупаво — точно обратното на това, което му беше казал да направи Ферис. На тръгване от кафето го проследили две коли. Единствената добра новина беше, че не го бяха заловили. Имаше си пистолет, беше успял да даде достатъчно изстрели по преследвачите си и се беше наложило да го убият, което означаваше, че не бяха успели да го разпитат.
Ферис изчака да стане късно вечерта и се обади на Хофман. Криеше се в една вила зад полицейското управление. Не само беше ядосан, но и знаеше какво ще каже Хофман и не искаше да го чуе. Когато наближи полунощ по иракско време, вдигна сателитния телефон и набра Лангли. Дежурният го свърза с Хофман.
— Мъртъв е — каза Ферис. — Типът, който вербувах. Убили са го сутринта.
— Вече? Мамка му! Не са се мотали. Разпитвали ли са го, преди да го убият?
— Не, доколкото разбрах. Но не сме били там, когато са му теглили куршума. Информацията ми е втора ръка, от един от моите хора.
— Мамка му! — изръмжа Хофман. — Какво научи от него, преди да го спипат?
— Ценни неща. Говори няколко часа, преди да го пусна. Как бил вербуван в Аман. Адресът на тайната квартира. Кой е мрежата там. Имам го всичко на запис. Не млъкна, беше наистина развълнуван. Бедният нещастник!
Дори Хофман можеше да усети, че Ферис се чувства виновен.
— Съжалявам, Роджър, но стават такива работи. Бих могъл да се извиня, но какъв е смисълът? Щеше да бъде убит независимо какво прави. Но това, че е говорил с теб, може да спаси доста хора.
— Възможно е — отвърна Ферис. — Както каза, случват се такива неща.
— Важното е, че сега трябва да излезеш. Трябва да приемем, че си прецакан, независимо дали човекът е проговорил, или не. Искам да се върнеш в Балад. После ще видим да те прехвърлим някъде. Прекалено ценен си.
— Няма да си тръгна. Води се война. Имам и други агенти тук. Няма да ги изоставя само защото сме се преебали. Точно това ни е проблемът тук, ако не си забелязал.
— Не ставай сантиментален, Роджър. Не е безопасно. Няма да загубя най-добрия си млад агент, защото се чувства толкова виновен за смъртта на един иракчанин, че решава да се самоубие. Съжалявам, няма начин, дявол да го вземе!
— Няма да си тръгна — повтори Ферис.
Гласът на Хофман стана студен. Говореше бавно, едва потискаше гнева си от факта, че Ферис отказва да му се подчини.
— Искам те в Балад утре, Ферис. Това е заповед. Ако не се подчиниш, можеш да си намериш друга работа. Ако не те върнат у дома в чувал. Ясно ли е?
Ферис не знаеше как да отговори, затова прекъсна връзката. Когато Хофман му звънна отново, не вдигна телефона. Само това беше достатъчно, за да го уволнят, но в момента не му пукаше. Опита се да заспи, не можа и се зачете в оръфания роман на Дикенс, който си носеше за подобни моменти.
Басам го взе от малката вила на следващата сутрин. Ферис носеше робата и кафията си — на пръв поглед беше просто обикновен трийсетинагодишен иракчанин. Басам беше замазал косата си с гел, както обикновено, но беше ясно, че не е спал много. Погледът му беше празен и изглеждаше притеснен — по бузите му нямаше цвят. Стоицизмът пред лицето на опасността беше въпрос на чест за иракчаните, затова той полагаше всички усилия да говори весело.
— Здрасти, шефче! — рече той, когато Ферис се качи в колата. — Всичко е супер.
Ферис отговори на арабски:
— Никакъв английски днес, Басам. Прекалено опасно е. — Погледна в страничното огледало. Едно беемве с трима иракчани се движеше зад тях. — Отбий и ги остави да минат. — Басам мълчаливо се подчини, без излишни приказки. Беемвето забави и Ферис тъкмо се канеше да каже на Басам да натисне здраво педала и да избяга, когато в последния момент иракчанинът шофьор даде газ и ги задмина. Един от мъжете в беемвето изгледа Ферис право в лицето. „Мамка му — помисли си той. — Знаят. Разконспирирали са ме“.