— Можеш ли да караш? — извика Ферис. Чу само хъхрене, но Басам някак успяваше да се движи покрай колите, които бяха спрели отпред заради експлозията, и набираше скорост по откритата магистрала. — Можеш ли да караш? — попита Ферис отново, но колата вече беше започнала да криволичи и той виждаше как животът си отива от очите на Басам. След секунда тялото му се отпусна и се свлече по седалката.
Ферис сграбчи кормилото и успя да изправи колата, но не можеше да провре левия си крак през Басам, за да стигне до газта. Колата започна да намалява. „Така ще умра“, помисли Ферис. Помисли си за майка си, за починалия си баща. Не помисли за жена си. Колата забавяше и преследвачите го настигаха. Чу силен тътен, но беше прекалено замаян, за да разбере от какво е. Тътенът се усили още повече и после се чу рев от експлозия, сякаш го беше улучила нова граната, но погледът му се замъгляваше и мозъкът му вече не можеше да обработва сигналите. „Това е то — помисли си. — Успях“. Това беше последната мисъл, която му хрумна, преди всичко да потъне в мрак: „Успях“.
Тътенът, който Ферис беше чул, идваше от бойния хеликоптер, изпратен от Балад след постъпване на обаждането му до дежурния офицер. Апачито беше взривило жълтия шевролет на мига и после беше унищожило и втората кола на преследвачите. Приземиха се още два хеликоптера и отцепиха периметъра на магистралата. Сложиха Ферис на носилка и понечиха да направят същото и с Басам, но видяха, че е мъртъв, и го прибраха в чувал. Ферис се озова в базата в Балад след секунди — преминал на сигурно отвъд линията между живота и смъртта — и минути след това беше в спешното на полевата болница в Балад, където докторите се помъчиха да спасят крака му.
Първото обаждане, което получи, след като се събуди, беше от Хофман и той му каза същото, което си беше помислил и Ферис: „Успя“. Звучеше като финал, но всъщност беше началото на историята.
5.
Вашингтон
Ферис извади късмет: сглобиха му крака, изкараха го от Ирак и му осигуриха самостоятелна стая в „Уолтър Рийд“16. Повечето от войниците в съседното отделение не бяха такива големи късметлии. Бяха изгубили ръце, крака, части от лицата си, парчета от черепа. Ферис беше притеснен от късмета си. Беше излетял от Ирак на C–130 заедно с останките на убит войник — редник Моралес, някой го каза, — който бе загинал от пехотна мина в предна оперативна база южно от Багдад. Сандъкът, в който бяха останките му, не приличаше на ковчег, а по скоро на метално шкафче, но беше завит в американския флаг. Посрещнаха тялото в Кувейт със скромна церемония, която се наричаше „Патриотична строева подготовка“, но след като отдадоха почит на останките на загиналия войник, почетната стража вдигна металното шкафче и го натовари на камион, подобен на онези, с които превозваха месо. Войниците изскочиха и камионът потегли.
Самият директор му дойде на свиждане в „Уолтър Рийд“. Изглеждаше мазен и коварен като венециански аристократ. Придружаваше го Ед Хофман — огромен тумбак и стърчаща къса подстрижка; вървеше с вдървената походка на треньор по футбол от 50-те години. Ферис още беше здраво упоен и когато се събуди, видя, че директорът му държи ръката.
— Как си, синко? — попита директорът.
Ферис изстена и директорът стисна ръката му.
— Гордеем се с теб. Чуваш ли ме? — Отговор от Ферис не последва, затова директорът продължи: — Донесъл съм ти нещо. Това е медал за храброст по време на акция. Рядко се връчва. Много е ценен. — Ферис усети върху гърдите си нещо тежко. Директорът заговори отново. За мълчаливите войни.
Ферис се мъчеше да скалъпи някакъв отговор, но не успяваше. Накрая директорът заяви, че трябвало да си ходи, за да можел пациентът да си почине. Последното го каза със закачлив тон: „Почини си, приятел“. Ферис успя да промълви „благодаря“ и затвори очи. Преди да изпадне отново в дълбок унес, видя пред себе си лицата на двамата мъртви агенти, които беше прецакал в Ирак.