Хофман дойде отново след няколко дни. Ферис вече се чувстваше по-добре. Въздействието на упойката беше отминало, което означаваше, че кракът го болеше повече, но умът му вече не беше толкова замъглен.
— Добре се справи — заяви шефът на Близкоизточния отдел. — Баща ти би се гордял с теб.
Ферис се надигна, за да може да вижда Хофман по-добре, и каза:
— Баща ми мразеше ЦРУ.
— Знам. Точно затова щеше да се гордее с теб. Възвърнал си част от достойнството.
Истина беше. Том Ферис беше работил в научно-техническия отдел на Управлението, беше се бъхтил над комуникационните връзки на няколко поколения шпионски сателити — и беше мразил почти всяка минутка от това. След като го уволниха по време на чистката на Стан Търнър в края на седемдесетте, беше работил във вашингтонското представителство на една авиокосмическа компания, но пиеше здраво и вдигаше скандали на майка му посред нощ. Ферис разбираше, че баща му се смята за неудачник, талантлив в миналото инженер, пропилял живота си в мъртвата хватка на тайната бюрокрация на Управлението. Ръмжеше срещу ЦРУ, докато пиеше.
— Посредственост — казваше той. — Лицемерие. — Думите му бяха завалени. Беше покосен от ранен инфаркт и не разбра, че единственият му син е преминал към врага. Може би щеше да е щастлив да узнае, че момчето му е получило медал от хората, които го бяха тормозили, но Ферис се съмняваше.
— Искам да се върна в Ирак — каза Ферис.
— Няма начин — бързо отвърна Хофман. — Дума да не става. Ти изгоря. Те знаят кой си. Така че забрави.
— Тогава напускам. Прати ме обратно или ще си търся друга работа.
— Не бъди кретен, Роджър. И не ме заплашвай. Няма да се получи. Както и да е, имам друга идея за теб. Какво ще кажеш да свършиш нещо за мен тук? Малко е, как да кажем, нетрадиционно?
— В Централата? Категорично не. Ако се опиташ да ме принудиш, няма просто да напусна. Ще дезертирам.
— Не точно в Централата. Дори никъде не е отбелязано. Както казах, необичайно е. Ще ти хареса, обещавам. Таман за бунтар като теб.
— Какво е?
— Не мога да ти кажа, ако не си съгласен.
— Тогава забрави. Искам да се върна в Ирак. Както казах: или ме връщаш, или напускам.
— Престани. И порасни. Казах ти, че Ирак не става. Правиш грешка, като отхвърляш предложението ми, но това си е твой проблем. Ако държиш отново да си действащ, готов съм да ти предложа следващото най-добро нещо след Багдад — Аман. Дори е по-добро, защото можеш да провеждаш истински операции — вместо да се криеш и да се надяваш, че няма да ти надупчат задника. Готов съм да те пратя като заместник-шеф на служба, което е нечувано за твоята възраст. Така че млъквай. Всъщност не млъквай. Кажи: „Благодаря ти, Ед. Аман е супер. Наистина оценявам това, че ми имаш такова доверие“.
Ферис се почеса по наболата брада.
— Кога заминавам? Ако се съглася да поема Аман де.
— Веднага щом можеш да ходиш, без да падаш, което, както ме осведомиха, щяло да стане след около месец.
Ферис погледна през прозореца, през моравата, надолу към задръстванията по 16-а улица: доставчици на „Пица Хът“, шофьори на „Федерал Експрес“ и служители, които бързаха да се приберат, за да хванат любимото си шоу по телевизията. Америка беше толкова нормална. Кървавото мазало в Ирак сякаш се намираше на друга планета. Извърна се обратно към Хофман, който очевидно очакваше отговор. Макар че се правеше на Брайънт Мечока17, Хофман беше като всички останали. Искаше хората да му съобщават добри новини. Ферис не беше в настроение. Кракът го болеше прекалено силно.
— Губим тази война, Ед. Даваш ли си сметка за това?
— Разбира се, че си давам. Искаш да кажеш малката война в Ирак. Но няма да изгубим голямата война, поне не още. Тази, която може да завладее всичко от Лос Анджелис до Бангор, Мейн, и да уплаши хората толкова, че да се насират в гащите. В тази война все още държим това, което е наше. Едвам. Затова те искам в Аман. Напипа нещо истинско в Ирак, преди да ти разкъсат крака. Мрежата на Сюлейман съществува. Получихме потвърждение през последните няколко дни от други източници. Трябва да го обезвредим. Трябва. Затова престани да се самосъжаляваш и се оправяй. Свърши с физиотерапията. Изпращам те — колкото мога по-бързо — в Аман. Разбрахме ли се?