Ферис се усмихна уморено.
— Имам ли избор?
— Не. — Хофман се изправи да си върви, после размисли и пак седна. Искаше Ферис да разбере. Това не беше утешителна награда. Присви едното си око, сякаш се мъчеше да види нещо в далечината. — Помниш ли, когато за пръв път се появи в кабинета ми, току-що беше излязъл от Фермата?
— Разбира се. Уплаши ме до смърт.
— Ласкаеш ме. Но ето какво ще ти кажа: още от тази първа среща разбрах, че искам да работиш за мен. Знаеш ли защо? Явно се беше справил добре по време на обучението. Изпратиха ми доклад. Беше отличен във всичко.
Ферис кимна. Запозна се с Хофман няколко дни, след като се дипломира от тренировъчната база, известна като Фермата, вероятно най-явната тайна база на света. Обширен ограден отвсякъде участък земя в мочурищата на Тайдуотър, близо до Уилямсбърг, пълен със змии, вредители и изгорели агенти, назначени там като инструктори, когато прикритията им бяха гръмнали. На Ферис му се стори като прехвален скаутски лагер, в който те учат как да разчиташ карти, да караш с висока скорост, да стреляш, дори да скачаш с парашут — и се мъчат по всякакъв начин да скрият факта, че повечето випускници са обречени цял живот да ходят по дипломатически приеми. Ферис беше най-добрият от курса. Отличен атлет, което му даваше предимство в меренето на мускули при ръкопашен бой, и инструкторът му по разузнавателни техники твърдеше, че е „роден вербовчик“.
— Ти беше звезда — продължи Хофман. — Но не това беше най-важното. Много хора, които се справят добре във Фермата, са пълни дупки като действащи агенти. Като гимназията е. Има обратна зависимост между ранния успех и истинския по-нататък в живота. Но нещо друго ми хвана погледа. Нещо толкова рядко, че се опасявах с времето да не изчезне.
— Добре. Предавам се. Какво е?
— Ти си роден за това. Само така мога да го кажа. Още дори не беше започнал, но вече знаеше какво правиш. Знаеше, че има страшни хора, които искат да убиват американци. Беше ги изучавал. Говореше езика им. Знаеше, че ще ни нападнат, което беше повече от това, което деветдесет и девет процента от хората в Управлението разбираха тогава. А и беше журналист. Повечето хора идват при нас от военноморските сили, ФБР или някое друго подобно място, където се научават да изпълняват заповеди и да спазват общоприетите норми. Но ти излизаше от рамките на модела. Беше умно непокорно хлапе, учило арабски в колежа и най-вече работило за списание „Тайм“ — и си даваше сметка, че проклетата къща гори и че ти трябва да направиш нещо за това. Това ги харесах. Наясно беше какво става. И все още си наясно.
— Винаги съм мислил, че мразиш репортерите.
— Така е. Те са загубеняци. Но теб те харесвам.
Ферис поклати глава, като се сети за всички самохвалковци и измислени генерали, с които беше работил в „Таим“. През 1991 година, когато започна да работи за списанието, новинарството още беше в апогея си. Изпратиха го в Детройт да отразява останките от американската автомобилна индустрия. Беше отегчен до смърт и се канеше да напусне след година, но магнатите от „Тайм“ имаха интерес да го пратят зад граница, в крайна сметка заради арабския, затова го върнаха в Ню Йорк, за да отразява Уол стрийт. Беше по-зле и от Детройт и Ферис със сигурност щеше да напусне, но от „Тайм“ го накараха да напише кратък материал за ислямските радикали, които се бяха появили на повърхността през 1991 година при опита им да взривят Световния търговски център. Ферис започна да чете арабски вестници и да ходи по джамии. Колкото повече разговаряше с шейховете, толкова по-ясно му ставаше: тези хора мразеха американците. Не искаха никакви преговори. Искаха да избиват. Ферис знаеше, че се е натъкнал на нещо важно, но „Тайм“ пусна само хиляда думи и когато той се оплака, редакторът му прочете конско за „отборния играч“. Ферис реши да напише книга за ислямския радикализъм, но не можа да намери издател, който да му даде аванс.
Затова напусна и започна магистратура — единствения начин да се занимава с това, което се беше превърнало в мания за него. Преподавателите му по арабски в Колумбийския университет се зарадваха, когато се върна, макар че не одобряваха това, че иска да изучава ислямския екстремизъм, вместо да пише любовни писма на изтерзаните палестинци. И тогава, след първите шест месеца, стана една от онези случайни срещи, които в ретроспекция изглеждат предопределени: бившият декан, който беше проявявал интерес към него, го покани на обяд. Въртя и сука известно време и накрая, по време на кафето, попита Ферис дали някога си е мислил да работи за ЦРУ. Ферис се изсмя. По дяволите, беше бягал от това цял живот. И тогава го осени: „Престани да бягаш. Ти си такъв“. И сега, десетилетие по-късно, лежеше в болничното легло с метален пирон в крака и се молеше да го върнат в играта.