— Ти представляваш големите момчета в Лангли. Разбирам това. Но само показваш слабостта си, когато ме заплашваш по този начин, така че не повдигай повече този въпрос. И кажи на шефа на отдела си, че ако спомене още веднъж за пари по време на посещението си, ще съжалява. Няма нужда да говорим повече за това, нали?
— Няма — отвърна Ферис. — Но не мога да предвидя каква ще е реакцията на господин Хофман.
— Ще се оправи. Във война сте. Трябва да се доверите на приятелите си. Изпий си чая.
Вечерта Ферис се прибра в апартамента си в Шмейсани. Намираше се на последния етаж на сграда, собственост на пенсиониран палестински инженер, с хубава гледка към млечнобелия град и възвишенията наоколо. Ферис излезе на балкона. Свечеряваше се и той можеше да види как сенките играят по хълмовете на Аман. Наля си водка, седна на терасата и се загледа към слабия светъл проблясък, който представляваше Йерусалим. Обичаше да е сам, да се връща в топлата празнота на апартамента. Хората се нуждаеха от тайни квартири и в истинския живот, но не през цялото време и специално що се отнася до Ферис, не тази вечер.
Сети се за миг за жена си. Гретхен му изпращаше любовни писма, смесица от романтични откъси, които вероятно беше преписала от „Космо“, с описания на всекидневието й в Правния съвет. Имаше си отделно място за всичко — секс, право, политика — и беше специалист по всичко. Искаше му се да мисли с любов за Гретхен, но образът й просто отплува от ума му. Повече не можеше да го задържи. Лепилото не беше свършило работа и сега духовното й присъствие се носеше далече над хълмовете на Аман, обратно към Америка и огромното й дъбово бюро в министерството на правосъдието. Ферис осъзна, че не го е грижа дали прави секс с друг. Вероятно това беше признак, че той вече й беше изневерил, в сърцето си.
Празното място в живота на Роджър Ферис беше заето от Алис Мелвил. Бяха се запознали преди три седмици в Аман. Ферис я хареса мигновено и си свали халката, преди да я заведе на вечеря — не го бе правил досега. После я изпрати до дома й.
— Не насилвай късмета си — каза му тя. Когато Ферис се направи на съкрушен, тя го целуна по бузата и прошепна: — Връщам си думите назад. Насилвай го. Но не тази вечер.
Харесваше Алис отчасти защото беше много различна от жена му. Гретхен беше човек, за когото важните въпроси в живота са решени. Алис създаваше впечатлението, че основното все още подлежи на обсъждане. Работеше за палестинските бежанци и разпалено говореше за страданията на арабите. Колегите на Ферис мигновено щяха да я заподозрат, ако се запознаеха с нея, затова Ферис реши, че няма да имат тази възможност. Преди всичко останало Алис беше тайнствена. С Гретхен всичко беше ясно, картите бяха на масата — ум, красота, амбиция. Алис му се изплъзваше. Ферис имаше чувството, че е като арабите — под явната й откритост се криеше лукавство и тя никога не казваше всичко, което знаеше.
Алис му беше изпратила писмо точно преди да замине за Берлин. Продължение на разговора, който бяха водили на последната си среща — бяха се напили и бяха говорили за политика. Тонът беше едновременно сериозен и фриволен; такъв беше стилът на Алис, предположи Ферис, но още не я познаваше толкова добре. Пазеше писмото в джоба си. Извади го и го прочете отново на мъждивата светлина на терасата, увиснала в мрака на нощта.
„Мразя тази война, Роджър — започваше тя. — Кога започна всъщност? През 2001 или по време на Кръстоносните походи, а? И кои са тези «лоши момчета», за които вечно говорят приятелите ти от посолството? Предполагам, че не са всички мюсюлмани, но дори и да са само мюсюлманите, които мразят Америка, това пак са много хора. Какво ще правим? Ще ги избием всичките? И как изобщо ще ги накараме някога да ни обичат, ако продължаваме да ги убиваме? Може да съм глупава, но не го разбирам. Надявам се, че ще можем да вечеряме отново. Може да отидем да потанцуваме в новия клуб в Шмейсани. Не работи много. Липсваш ми. Липсвам ли ти поне мъничко?“ — беше го подписала с драматична заврънкулка под името си.
Докато седеше на терасата и пиеше втората чаша водка, Ферис разбра, че всъщност доста му липсва. Опита да й звънне на мобилния, но тя не вдигна. С някой друг ли беше, или пътуваше, или просто се правеше на загадъчна?
Знаеше, че трябва да напише писмо. Не на Алис, която щеше да види много скоро, а на Гретхен. Намираха се в невъзможна ситуация. И двамата знаеха, но никой не искаше да го признае: ако беше дошла с него в Аман или ако той беше отказал назначението и беше останал във Вашингтон, може би все още щяха да имат шанс. Но в такъв случай щяха да са други хора. Гретхен всъщност не искаше да бъде негова съпруга; никога не би го признала, но в действителност беше препалено заета да бъде съпруга, на когото й да е. Самата идея със сигурност й харесваше. Да е омъжена за разузнавач пасваше на представата й за себе си — бяха двойка бойци, в ума й, само дето всъщност не бяха двойка.