Ферис се чудеше за любовно писмо, но реши, че ще изглежда фалшиво. Хората вече не пишеха любовни писма: пращаха имейли. Хари Мийкър нямаше да носи компютър, но Азхар предложи есемеси на мобилния на Мийкър и това беше идеално. Изпратиха два от телефона на „Денис“. Едното беше: „сладко захар4е“. Другото гласеше: „бейби, ела си. липсва6 ми много. цунки“. Секси, без мръсотии. Хофман каза, че Хари трябва да има презерватив в портфейла си, уж криввал от пътя, когато бил извън къщи.
Мобилният телефон беше предизвикателство. Азхар вкара номера на Денис и номера на централата на ААМР и после добави номера на измислена друга приятелка — „Шийла“, и измислен приятел — „Ръсти“, чийто номер всъщност беше домашният телефон на Азхар. За повече стръв Азхар се обади на мобилния на Мийкър от няколко различни вътрешни номера в ЦРУ с всеизвестната централа 482. Сложи още кукички в „Приети повиквания“ и „Набрани номера“ — няколко ресторанта в търговски център „Маклийн“ близо до централата на ЦРУ, няколко номера от Пентагона, един на американското посолство в Исламабад, един от американското посолство в Тбилиси. Мобилният телефон на всеки представляваше цифрова хроника на живота му. На човек не му трябваше много време с телефона на Хари Мийкър, за да заподозре, че той води таен живот.
Един ден в края на есента облякоха трупа в една хладилна камера, която Хофман беше оборудвал специално за целта под северния паркинг на ЦРУ. Кожата на Хари беше с цвят на пожълтяла слонова кост, като избледняла неонова светлина, леденостудена на допир. Косата беше малко провиснала, затова я подстригаха почти до кожа, за да заприлича малко на Брус Уилис. Хари лежеше гол на носилката, само с единия си тестис и така нататък.
— Боже, сложете някакви дрехи на този човек — рече Хофман. Предложи слипове, но Азхар поклати глава и каза:
— Не става.
Затова намериха едни хубаво избелели боксерки и му ги обуха. Чудиха се близо минута дали Хари трябва да носи потник и решиха, че няма нужда, прекалено превзето ставаше. Ризата и панталоните бяха лесна работа, но обувките се оказаха голям проблем: краката се бяха вдървили от смъртта и студа и не се огъваха в пръстите и глезените. Хофман изпрати една секретарка да купи сешоар, с който стопли краката достатъчно, за да ги направи по-гъвкави.
Накрая добавиха и боклуците по джобовете — разни хартийки и портфейла, който щеше да го направи убедителен или да го издаде. Касова бележка от „Афган Али“, ресторант в „Маклийн“, често посещаван от агенти на ЦРУ през обедната почивка, платен с кредитната карта „Виза“ на Мийкър. Хофман добави втора сметка от любимия ресторант за служебни разходи на Управлението — „Кинкийдс Колвин Рън Тавърн“ в Тайсън Корнър — близо двеста долара за вечеря за двама. Може би Хари имаше сериозни намерения към Денис. Ферис намери визитка на бижутериен магазин във Феърфакс, отгоре на ръка беше написано „2 карата — 5000$???“. Хари си бе мислил дали да не се сгоди, но се бе тревожил за парите. Азхар предложи квитанция от химическо чистене в търговски център „Маклийн“. Хората вечно забравяха да си вземат дрехите преди заминаване. И бележка от бензиностанцията на Шосе 123, точно пред входа на Централата. Чудесни довършителни щрихи. Както й талонът за безплатно миене на коли в бензиностанция в Александрия, близо до апартамента на Хари.
Хофман искаше да даде на Хари айпод и обсъждаха каква музика би харесвал измисленият им агент. И тогава на Азхар му дойде брилянтна идея — вместо музика на айпода щяха да свалят курс по арабски. Който и да намереше трупа, щеше часове наред да се чуди над изразите — да се пита дали не са таен код — и чак по-късно да разбере, че са курс по разговорен арабски. Точно това един амбициозен самоусъвършенстващ се агент щеше да носи със себе си — толкова очевидно и дразнещо американско. Хофман имаше скъсан стар билет от плейофите на „Уошингтън Редскинс“2 и напъха и него в един от джобовете.
Щяха да добавят последните щрихи по-късно: документите, които Хари Мийкър щеше да носи на свръзката си в Ал Кайда; снимките и съобщенията, които щяха да избухнат като виртуални бомби със закъснител, когато си пробиеха път до мрежата — доказателството, че вражеските клетки са разкрити и предадени. Това, което пресъздаваха толкова прецизно, беше отровно хапче; обвивката му беше толкова достоверна и подмамваща, че врагът щеше да го глътне. Отровното хапче беше Хари Мийкър и той можеше да пръсне всички възли и капиляри в тялото на врага. Но първо врагът трябваше да глътне лъжата.