— Да, но той може да остане с погрешно впечатление. Или пък други хора да останат с погрешно впечатление.
— И какво по-точно? — попита Алис. Не виждаше ясно лицето й в тъмното. Знаеше ли с какво всъщност се занимава той? Това ли искаше да каже?
— Няма значение. — Ферис още беше напрегнат. Огледа района, търсеше нещо обезпокоително, но всичко беше тихо. Вероятно равнодушието на Алис — безхаберието й, че може да е опасно да се седи в палестински бежански лагер посред нощ — я пазеше. Или пък имаше нещо друго. Може би наистина я приемаха тук, както и на още много други места, които бяха затворени за Ферис.
Собственикът на кафенето се върна с турско кафе, сладко-горчиво като парче тъмен шоколад. Изпиха го бавно. Ферис си позволи да се отпусне малко.
— Как така нямаш приятел? — попита той. — Толкова красиво момиче като теб сигурно го канят непрекъснато на срещи.
Отначало тя не му отговори. Допи последната глътка от кафето си и после обърна чашата и остави утайката да засъхне на порцелана. Вдигна я към светлината, сякаш беше гадателка.
— Щастие? — попита Ферис.
— Може би. Ако вярваш, че щастието се изписва в утайка от кафе. Бившият ми приятел вярваше в това. И в още цял куп щуротии.
— Значи все пак си имала приятел.
Тя извърна поглед от Ферис и погледна по малката уличка към тъмните сенки. Минаха десетина секунди, преди да го погледне отново.
— Обичах го — рече тя. — Беше палестинец. Много горд, много гневен. Обичах го, но той се държеше лошо с мен.
Ферис се пресегна да я погали, но тя беше прекалено далече.
— Как се държеше лошо с теб?
— По всички начини, за които се сещаш, а и за които не ти е хрумвало.
— Боже мой! Не мога да си представя някой да те нарани.
— Не беше виновен. Беше изпълнен с толкова гняв. Не към мен. Към всичко. Това се опитвам да ти кажа. Тези хора наистина са ни разгневени. Мислим, че можем да ги лъжем, да крадем земята им, да се държим с тях като с боклуци и те просто ще го забравят. Но те не го забравят.
— Защо не напусна Йордания след това? Искам да кажа, как можеш да останеш тук, след като той е постъпил така с теб?
— Инат съм, Роджър. Това може би е общото помежду ни. Колкото повече мислех за него и за гнева му, толкова повече си казвах: „Не! Не бягай! Той би очаквал точно това, както и всички араби“. Правим се, че ни е грижа за тях, и когато истинският живот ни нарани малко, бягаме далече. Затова останах. Така го превъзмогнах. Продължих да обичам хората, които ме бяха наранили. Не си тръгнах тогава, няма да си тръгна и сега.
Ферис усети непознато смъдене на сълзи. Изтри очи, като се помъчи да прикрие жеста си, но тя хвана ръката му и се усмихна така, както никога досега. Той я целуна по бузата; неговата още беше мокра.
— На никого от двамата не му се тръгваше. Ферис я попита за работата й в лагерите и Алис се опита да обясни. Помощта за тези хора опираше до снабдяването: купуваше учебници и медикаменти; субсидираше проекти за водоснабдяване и зъболекарски клиники; уреждаше стипендии в американски колежи. Това беше работа и тя я вършеше добре. Но от оживлението в гласа й ставаше ясно, че прави единственото нещо на света, което има значение за нея.
Ферис погледна разбитата улица, тъмните къщи и скришните местенца, в които външен човек никога не би могъл да влезе. Искаше му се да може да сподели вярата на Алис, че свестните хора могат да преобладават, стига да има достатъчно учебници и зъболекарски клиники. Но знаеше прекалено много. Това беше свят, просмукан от омраза. Усмивките му бяха фалшиви; истинската жажда бе за отмъщение. Хората тук бяха пострадали от американци, израелци и от самите араби. Бяха плъхове в клетка. Алис, колкото и смела да беше, не можеше да знае за ужаса, който покарва в места като това. Не разбираше, че тези хора искат да я убият. Да, нея. Не беше недоразумение, което може да бъде поправено с любов. Това беше омраза. И работата на хора като Ферис, които бяха наясно с това, беше да унищожават клетките, мрежите и скривалищата на убийците, за да могат такива като Алис да оцеляват.
— Недей да си толкова сериозен — рече Алис. — Ще развалиш купона.
Ферис опита да се усмихне.
— Бъди внимателна, скъпа. Това е всичко. Просто бъди внимателна. Светът не е толкова хубав, колкото си ти.
— Знам какво правя, Роджър. Не ме подценявай. Знам къде са линиите. Ти си този, който има проблеми. На теб за малко не са ти откъснали крака, не на мен. Ти си този, който трябва да внимава.