— Боже господи! — възкликна Ферис. — Страхотна работа. Само дето подхлъзваме йорданците.
— Нищо не може да се направи. Опитах се да действам разумно и да движим операцията заедно, но твоят приятел Хани ми отказа. Не биваше, но той го направи. Затова ще играем по другия начин. Не съм го карал да взима стенограмите. На практика той сам ги прибра. Както й да е, това ще е супер за тях. Ще се превърне в най-добрата операция в кариерата на Хани. И в твоята. Почакай и ще видиш. Трябва само да разбереш, че страната ти е във война. Вече има нови правила.
— И жена ми все това ми повтаря.
— Ами, права е. Воюваме с безпощаден враг и не можем да разчитаме повече на милосърдието на нашите приятели като гениалните йорданци. Трябва да водим собствена война, което значи, че се нуждаем от самосиндикални операции срещу Ал Кайда. Сега. Нямаме избор. Ако чакаме, ще загинат хора.
— Надявам се това да проработи. — Ферис затвори очи, докато го казваше.
— Ще проработи. Добра операция е. А ако не проработи, ще опитаме нещо друго. Така се прави на война. Импровизираш. Така че стига си се тревожил, момчето ми, ами карай по плана. Разчитам на теб. Мога ли да разчитам на теб?
— Разбира се. Напълно. И не се тревожа. Мисля. Това са две различни неща.
— Ами, не мисли прекалено много. Зле е за нервите. — Сложи огромната си ръка на гърба на Ферис. — Върви донеси бутилка уиски и лед. Трябва да се напия яко, за да спя по време на обратния полет.
— Тази вечер ли летиш обратно?
— Аха. Обещах на Етел, че ще я водя на театър утре вечер. „Цар Лъв“. Не го разбирам, честно. Как превръщаш анимационен филм в бродуейско шоу? Но тя иска да иде и не мога да й откажа.
Представата, че Хофман е воден за носа от съпругата си, се понрави на Ферис. Сети се не за собствената си жена, а за Алис и колко много би му се искало да я заведе на бродуейски мюзикъл или на кино, или някъде, където да могат да забравят, че живеят на ръба на бръснача в тези безводни прашни хълмове. Отиде да донесе уиски и остави Хофман да се усмихва блажено в обезопасената заседателна зала като някой анти Буда.
9.
Аман
Алис Мелвил летя до Бостън за погребението на леля си. Ферис я закара до летището. Беше облечена с лимоненозелена разкроена пола и бяла блуза. Имаше и панделка. Единственото, което липсваше, за да прилича досущ на колежанка, беше брошката.
— Защо си се направила на ученичка? — попита Ферис. Досега не я беше виждал в такава светлина.
— Не искам да плаша майка си — отвърна Алис. — Тя мисли, че в Йордания ми е добре, защото кралят е учил в Диърфийлд.
Алис обожаваше покойната си леля, сърцата адвокатка, защитничка на обществения интерес — тя аплодирала решението й да замине за Йордания, докато всички останали й казвали, че е луда.
„Леля Едит беше дори още по-луда от мен“, написа тя в имейла си до Ферис вечерта, когато пристигна в Бостън. Прати му няколко глупави съобщения първите дни, включително късо рисувано филмче, което открила в интернет, със следния сюжет: САЩ побърква Осама бин Ладен, като го преследва с телефонни обаждания от телемаркет. После замлъкна. Явно беше прекалено заета или пък прекалено натъжена от смъртта на леля си. Или пък у дома, в гнездото на привилегированите, беше забравила за него.
Ферис потъна в работа. Посещението на Хофман му подейства като шок — напомни му, че в неговия занаят всяко действие е разрешено, стига да върши работа. Запита се дали прави всичко по силите си, за да проникне в мрежата на Сюлейман със средствата, с които всъщност разполагаше. Впрочем средството беше само едно: адресът на тайната квартира, където хората на Сюлейман бяха вербували Низар, нещастния млад иракчанин, който се беше оставил да го убият по-малко от двайсет и четири часа след срещата си с Ферис. Квартирата представляваше вила в Джебел Ал Ахтар в южните покрайнини на Аман. Управлението я беше поставило под постоянно наблюдение веднага щом Ферис беше предал информацията. СИГРАЗ25 провеждаше тайна операция, подслушваше всички телефонни линии и анализираше всяка подробност, която можеше да събере за йорданското семейство, което живееше там, като търсеше връзки към известни водачи на Ал Кайда. Но дотук бяха ударили на твърдо.
Къщата представляваше скромна вила, построена от бетонни блокове и заградена с мръсен зид. Собственикът беше йорданец към шейсетте, казваше се Ибрахим Алуси. Беше работил за арабска строителна компания в Кувейт и наскоро се беше пенсионирал. Двамата му синове бяха инженери в същата строителна компания тук и жените и децата им живееха заедно във вилата. Семейството беше от ревностни мюсюлмани. Почти всеки петък ходеха в джамията и ставаха всяка сутрин на зазоряване, за да се молят, но нямаха никаква явна връзка с някоя от салафитските26 групи в Йордания. Хората на Ферис бяха наблюдавали, чакали, следили, но не бяха открили никаква следа за връзка със Сюлейман или неговата мрежа. Може би семейство Алуси просто бяха предпазливи, но шефът на оперативния отдел беше посъветвал Ферис да прекрати наблюдението. Беше скъпо, а не даваше никакъв резултат. Но Ферис не искаше да се отказва от единствената си добра следа, изтъргувана с цената на няколко човешки живота. И смяташе, че семейство Алуси са прекалено чисти, прекалено невинно изглеждащи, с което стават подозрителни.
26
Салафити — праведни прадеди, салафит е общоприет термин за ислямски фундаменталисти сунити, които искат да живеят според догмите на ранния ислям. — Б.пр.