Ферис реши, че е време за офанзива. Беше чакал Сюлейман да се покаже; сега щеше да го провокира. Щеше да хвърли нещо по семейство Алуси — мамеща провокация, — за да види как ще реагират. И се оказа, че притежава подходящата стръв, която да размаха пред жертвата си. Предшественикът му Франсис Олдърсън беше вербувал един млад палестинец, Айман, от Джанин — градче на Западния бряг. Сега Айман живееше тук и, като повечето палестинци, най-голямото му желание беше американска виза. От консулството го бяха прехвърлили на службата на ЦРУ като подходящ за вербуване и Олдърсън беше одобрил привличането му малко преди да го изхвърлят. Сега Айман фигурираше на книга, но нямаше операционна роля. Ферис щеше да му даде.
Срещнаха се в една стая на хотел „Интерконтинентал“. През 80-те години, когато посолството на САЩ се помещавало от другата страна на улицата, хотелът се бил превърнал в център на социалния живот в Аман, но сега се намираше безопасно встрани от прожекторите. Когато Айман почука, Ферис вече чакаше в един апартамент на последния етаж. Слънцето грееше ярко през прозореца, проблясваше във водата на басейна долу. От ококорените очи на младежа Ферис разбра, че това е най-хубавата стая, която е виждал. Имаше корав вид, като всеки млад арабин: жилести ръце, обтегнати черти на лицето, лоша кожа, отчасти скрита под наболата брада. Носеше молитвена шапчица от плетена бяла вълна. Беше идеален.
Ферис му даде инструкциите си. Трябваше да иде в къщата в Джебел Ал Ахтар и да поиска да се срещне с двамата братя Алуси. Ако ги нямаше, трябваше да попита кога ще си дойдат и да отиде пак. Щом се срещнеше с някого от братята, трябваше да му каже едно-единствено изречение: „Нося съобщение от Сюлейман“. Ако го попитаха какво е съобщението, трябваше да им каже да отидат на един адрес в Зарка на следващия ден в седем вечерта. Това беше уловката: ако някой в къщата имаше някаква връзка с мрежата, щеше да изпълни искането — дори и само за да се увери, че е фалшиво.
Айман изглеждаше притеснен, докато Ферис повтаряше инструкциите. Ферис се опита да го окуражи. Направи го, както трябва, каза му, и получаваш виза за Америка. Сбъркаш ли някъде, ще те предадем на СОР.
Къщата на Алуси беше построена на склона на един стръмен хълм. Беше на два етажа. Ръждясалият кофраж на покрива на втория подсказваше, че старецът е искал да вдигне три етажа, но са му свършили парите. Съседите вървяха по улиците с наведени глави, увити в абаите27 или кафиите си, неми и глухи. Вятърът свиреше из прашните улици и вдигаше малките камъчета по склоновете. Ферис беше поставил наблюдение от другата страна на къщата, за да може да вижда на монитора си как Айман се приближава до вратата. Отвори му една жена, а после дойде и старецът и Ферис поклати глава, тъй като реши, че братята сигурно ги няма. Но накрая на външната врата дойде и един млад мъж с мръсен син гащеризон. Огледа предпазливо Айман и след това го покани във вилата.
Айман прекара вътре повече от час. Ферис не беше сигурен дали това е добре, или зле. За един час можеха да му зададат достатъчно въпроси, за да разбият легендата, която Олдърсън беше сглобил на младия си агент. Но когато разпита Айман по-късно вечерта, той каза, че дългото чакане не било нищо важно. В действителност не се било случило абсолютно нищо. Бил предал съобщението от Сюлейман. Елате да се срещнем на този адрес в Зарка. Но братята Алуси му казали, че не познават никого на име Сюлейман. Как можело да получават съобщение от Сюлейман, като не познават човек с такова име? Сигурно е станала грешка. Били го почерпили с кафе и чай в израз на гостоприемство, обясни Айман, и го разпитвали за семейството му в Джанин, за приятелите му и дали някога е бил арестуван от израелците. Айман изглеждаше доволен, че е изпълнил задачата си. Кога щял да си получи визата? Ферис му каза, че ще е след две-три седмици, най-много месец.