1.
Берлин
Четири дни след експлозията на колата бомба в Милано, Роджър Ферис замина за Берлин с шефа на йорданското разузнаване Хани Салаам. Цял цифров вихър от съобщения се изсипваше обратно към базата в Аман, от седмия етаж крещяха за нещо във връзка с миланските атентатори, което директорът да докладва на президента. Но в Централата вечно се крещеше за нещо и Ферис реши, че пътуването с Хани е по-важно. В случая се оказа прав.
Беше чувал истории за смелостта на йорданската служба за разузнаване. Агентите от ЦРУ ги наричаха Сърцата, отчасти заради съкращението им QM HEART3 и отчасти заради стила им на работа. Но чак по време на пътуването до Берлин Ферис наистина видя Сърцата в действие. „Хвърлянето“ не беше кой знае колко зрелищно. Организацията беше планирана с месеци, но в мига, в който се разиграваше, операцията беше самата простота. Въпрос, който имаше само един отговор. Тогава Ферис не се замисли особено върху сложността, която оставаше скрита от погледа: за лабиринта, който е толкова идеално изграден, че изобщо не ти идва наум, че може да е вътре в по-голям лабиринт; пътечката към изхода е толкова ярко осветена, че и за миг не се замисляш дали всъщност не е вход към нещо друго.
Отправиха се към една жилищна сграда в източните предградия на Берлин, район, опустошен от Червената армия през 1945 и така и не се възстановил напълно. Бледото октомврийско слънце придаваше лек металически отблясък на облаците и градският хоризонт беше с цвят на мръсотия; кално кафява мазилка по стените, мазни локви в дупките по улиците; стар ръждясал трабант, паркиран до бордюра. Надолу по улицата няколко турчета ритаха топка и се чуваше шумът от уличното движение по Якоб щрасе, една пресечка надолу, но иначе беше тихо. Отпред се издигаше сив блок с апартаменти, построен преди десетилетия за работниците в близката фабрика; сега беше част от градските руини и бе населен от имигранти, незаконни обитатели и няколко възрастни германци, прекалено сенилни или паднали духом, за да се преместят. От няколкото отворени прозореца не миришеше на зеле и шницел, а на чесън и евтин зехтин.
Ферис беше малко под метър и осемдесет, с четинеста черна коса и деликатни черти. Устата му лесно се разтягаше в усмивка и в очите му имаше искрички, които му придаваха заинтригуван вид дори и когато не беше заинтригуван. Най-биещият на очи дефект беше куцането, резултат от граната, избухнала в колата му на един път в Ирак, северно от Багдад, преди половин година. Ферис беше извадил късмет — кракът му беше разкъсан от шрапнел, но той оцеля; иракският агент, който беше карал колата, почина. Казват, че добрите разузнавачи са безлични, хора, чиито лица забравяш в претъпкана с хора стая. С оглед на това Ферис си беше сбъркал професията. Беше гладен и нетърпелив и търсеше нещо, което все още нямаше.
Сега вървеше след Хани и помощника му Марван. Заобиколиха внимателно боклуците, които преливаха от контейнера в уличката, и тръгнаха към задната врата. Стената беше надраскана с дебели графити, смесица от немски и турски. Думата до вратата приличаше на „Аллах“. Или пък беше „АББА“, шведската група. Хани сложи пръст на устните си и посочи прозорците на третия етаж. През мърлявите кафяви пердета се виждаше, че свети. Мишената си беше у дома, но това не беше изненада. Хората на Хани бяха наблюдавали мястото няколко месеца, а те не допускаха грешки.
Хани Салаам беше мазен елегантно облечен йорданец. Косата му беше лъскавочерна, прекалено черна за мъж, който гони шейсетте, но нашарените със сиво мустаци издаваха възрастта му. Беше шеф на Службата за общо разузнаване, както беше известна йорданската тайна полиция. Беше властен и възпитан и хората обикновено се обръщаха към него с почтителното османско „Хани паша“, което произнасяха с „Б“, така че звучеше като „баша“. На Ферис отначало му изглеждаше заплашително, но след няколко седмици, започна да мисли за него като за арабски двойник на певеца от 50-те Дийн Мартин. Хани Салаам беше изтупан — от лъснатите до блясък обувки до опушените стъкла на слънчевите си очила. Като повечето преуспели мъже от Изтока се държеше сдържано, едва ли не стеснително. Изисканите му маниери първоначално можеха да бъдат взети за британски, остатък от семестъра, прекаран някога в Сандхърст4. Но в основата на характера му беше великодушният, но потаен дух на бедуински главатар на племе. Беше от хората, които никога не ти казват всичко, което знаят.