— Стигнахме — рече Хани, когато стигнаха до трето разклонение. Тръгна наляво. По този коридор нямаше килии, а малки стаи, които явно се използваха за разпити. Ферис чу как някакъв мъж крещи. Започна като внезапен вой от болка и шок, сякаш му бяха счупили някаква кост, и после се усили все повече, сякаш някой разместваше счупеното. Ферис не можа да прецени дали гласът е истински, или на запис. Последва пауза и после нов ужасяващ вик, жертвата захленчи и се замоли на арабски.
Хани отвори една врата и направи знак на Ферис да седне. Пред него имаше стъклена преграда, а зад нея се намираше стаята за разпити, ярко осветена от флуоресцентните лампи на тавана, с едно бюро и два стола вътре. Стените бяха боядисани в синьо. Това беше. Синият хотел. От страната на Ферис имаше малък високоговорител, така че можеше да чува какво се говори в другата стая.
— Имаш късмет, че разбираш арабски — рече Хани. — Не мисля, че това може да се преведе лесно.
Остави Ферис, да влезе в стаята за разпити и дръпна стола си към стената, на десетина метра от другия стол. Миг по-късно вратата в дъното се отвори и двама пазачи вкараха затворника. Беше небръснат, изтощен от липсата на сън, но иначе изглеждаше невредим. Пазачите го сложиха да седне на стола и вързаха ръцете и краката му за металната рамка. После излязоха. Затворникът погледна Хани почти умолително.
Ферис зачака Хани да каже нещо, но йорданецът седеше и мълчеше.
— Какво искате от мен? — попита затворникът. Повтори го, този път почти го проплака. Хани продължаваше да мълчи.
Минаха няколко минути. Затворникът гледаше Хани с изтерзан поглед. Сълзи се затъркаляха по бузите му и той едва се удържа да не се разхлипа.
— Какво искате? — потрети умолително.
Най-накрая Хани отговори.
— Кажи ми, Зияд, защо уби Мустафа Карами? — Гласът му беше тих. От коридора се разнасяха непрекъснати писъци.
— Защото беше предател — отвърна затворникът. — Защото беше предател. Защото беше предател.
Хани остави тишината в стаята да се нагнети. Беше като напрежението в главата, когато гмуркачът се спуска прекалено дълбоко. След десет минути Зияд се отчая достатъчно, за да проговори пак.
— Моля ви. Истина е. Мустафа Карами беше предател.
— Но, Зияд, откъде знаеш, че Мустафа е бил предател? — Въпросът на Хани беше почти като подигравка.
— Това е номер. Вие вече знаете!
— Не е номер. Кажи ми.
— Защото работеше за американците. Той беше предател, работеше с американците.
Хани замълча, за да осмисли думите му.
— И как може да си сигурен в това? — Гласът беше като сън, от който е невъзможно да избягаш.
— Знаете отговора. Знаете го, знаете го.
— Разбира се, че го знам, но искам да го чуя от теб. Ти си важен човек. Трябва да го чуя от честен човек като теб, когото уважавам.
— Благодаря ви, сиди33. Бяхме сигурни, че е предател, защото беше във връзка е техен човек. С Хюсеин Амари, който работи за американците в Индонезия. Така разбрахме, че Карами сигурно работи за американците.
— Да, американците. — Очите на Хани бяха непроницаеми гневни точици. — Но как разбрахте?
— Разбрахме, защото Карами се свърза с Амари. Отначало беше обратното. Амари се обаждаше на Карами. Той дори ни попита. Кой е този Хюсеин Амари? Защо ми се обажда? Но по-късно разбрахме, че Карами се е свързал с Амари. Искал да помогне на Амари да иде в Европа и да се срещне с някои от нас. Питал за някой на име Сюлейман. И тогава разбрахме: вие заедно с американците се опитвате да го внедрите в мрежата ни. Това беше вашият номер. Използвахте Карами да вкара някой в най-секретните ни места. Беше ясно, че на Карами не може да му се има доверие. Той работеше за американците и за вас.
Хани гледаше втренчено затворника. Ферис виждаше колко напрегнато е лицето му, докато се мъчеше да запази самообладание.
— Защо не убихте Амари? — попита Хани.
— Опитахме, но не успяхме да го открием. Той изчезна. Американците са хитри. Скриха го. Много са хитри тези американци. Но те са Сатана и господ ще ги накаже!
Хани погледна към огледалната стъклена преграда, към мястото, където знаеше, че седи Ферис.
— Да — тихо отвърна той. — Американците са много хитри. — Стана от стола си и напусна стаята. В стъпките му отекваше потисната ярост, като на професионален боксьор, който се запътва към ринга.