— Никога не бих те наранил — рече Ферис. Тя кимна и после му обърна гръб. Докато се отдалечаваше, Ферис си помисли: „Значи това е, което чувстваш. Това чувство на безпомощност се нарича любов“.
11.
Лангли/Вашингтон
Докато Ферис се прибираше у дома, кола бомба избухна във Франкфурт. Той се обади на отговорника си, когато спряха в Лондон, за да попита дали да се връща в Йордания, но му беше наредено да не го прави, Хофман го искал във Вашингтон колкото е възможно по-бързо. Човек си даваше сметка колко са уплашени хората само като ги гледаше на летището. Тълпяха се около телевизорите в чакалните, за да следят новините. Няколко полета бяха отменени заради повишеното ниво на сигурност.
Ферис се обади на Алис от Лондон. Още не беше чула новините от Франкфурт. Ферис й каза да внимава и тя се разсмя.
— Аз ли? Ти внимавай. Не аз създавам проблеми. — Ферис също се разсмя, но го заболя. Искаше да е с нея. Нито веднъж по време на брака си с Гретхен не беше пожелал да се скрие далече с нея и да остави света да изчезне. Тя беше част от света — там беше основното при Гретхен. Тя беше част от матрицата. Алис живееше в друго измерение, което все още представляваше загадка за Ферис, и му се искаше сега да е с нея.
По време на дългата част от пътуването, Лондон — Вашингтон, го налегнаха черни мисли. Губеха позиции. Бяха проиграли малкото си ценни възможности да се внедрят в мрежата на врага. Ферис не беше по-добър от Хофман. Беше нетърпелив и алчен и беше изгубил опашката на противника си. Мисълта, че се връща в централата на ЦРУ, беше потискаща. Не беше вялото линолеумно усещане на мястото или набиващият се на очи „модернистичен“ вид на архитектурата от 60-те. Беше чиновническата култура, която се просмукваше като мухъл по коридорите. Ферис беше слушал риториката за елитното братство в началото. Управлението трябваше да не е толкова самодоволно бюрократично като „Тайм“, мислеше си тогава, но се оказа, че греши. Беше по-зле. Самозаблудата се бе ширила толкова дълго, че хората бяха загубили способността си да правят разлика между това кое е реално и кое не е. Провалът не се приемаше — що се отнася до Управлението, ЦРУ никога не правеше грешки. Това бяха хора, които вярваха на собствената си презентация, направена на „Пауър Пойнт“.
Ферис беше взел една книга от библиотеката на Британския съвет и сега я четеше за успокоение. Британците също бяха оплескали работата — бяха почти рухнали през 1939 при бягството от Дюнкерк. Но когато осъзнават, че на карта е заложено самото им оцеляване, откриват в характера си сурова непреклонност. Загубени шахматисти и обикновени ексцентрици се оказват убийци. Това беше посланието в шпионските истории, които Ферис обичаше да чете. Когато се натъкваха на враг, когото не можеха да сразят директно, британците намираха заобиколни начини. Издигаха лъжата във форма на водене на война. Открадваха шифровъчната машина „Енигма“ на враговете си и наемаха най-възрастните и най-умни британци да разбият кодовете. Залавяха немски агенти, заблуждаваха ги и създаваха мрежа от лъжи, толкова заплетена и достоверна, че германците я приемаха за истинска. Тъй като знаеха, че няма да победят, освен ако Америка не влезе във войната, започваха тайни действия, с които искаха да унищожат изолационистите в Америка, разпространяваха лъжи и клюки, за да победят членовете на Конгреса, които не харесваха. Британците запазваха маската си на истински аристократични некадърници, докато не си пробиваха път до Берлин. Успяваха с лъжа след лъжа, ден след ден.
Ферис четеше тънката книжка за една конкретна особено дръзка британска заблуда и докато обръщаше страниците, си мислеше за своя собствен противник. Понеже му липсваше лице, на което да прикачи името „Сюлейман“, когато затвореше очи, виждаше пълен мрак. Но чуваше тътена на експлозии — коли бомби в Ротердам, Милано, Франкфурт, които скоро несъмнено щяха да дойдат и в Питсбърг и Сан Диего. Невъзможността да се унищожи Сюлейман не беше провал на Управлението, беше негов собствен провал. Когато вербува Низар в началото на годината в Ирак, беше напипал един от най-разпрострелите се корени. В Берлин, заедно с Хани, беше стигнал до едно от разклоненията. И на двамата с Хофман им беше изглеждало толкова лесно да забият сонда във вражеския фланг. В нарастващото си раздразнение той беше решил, че може да накара врага да се покаже от скривалището си в Аман. Но всичко, което бяха успели да постигнат с Хофман с машинациите си, беше да прекъснат малкото връзки, които имаха. А междувременно бомбите продължаваха да избухват.